И ние си подадохме ръка:
— Au revoir! Au revoir!
Четата отмина и учителя ме дръпна за ръкава:
— Върви да вечеряш у дома.
Додето вечерях, той свиваше до заличаване едното си око и кокореше другото, сякаш да го направи биволско, като разказваше, че бил рекъл на Стоянова:
— Я, ще излезе от селото ни с тебе само когато ни паднат главите, моята и на тия селяни!
И учителя описваше кръг с ръка, да посочи невидимите спасители.
А моя пленител, който след няколко дни биде принуден от Делчева да се върне, ми разказа, когато се видяхме в София, съвсем друго. И попа, и учителя, и селяните обещали да работят с върховния комитет, като се молили за моето освобождение, страхувайки се от удара на организацията.
Скоро в стаята на учителя дойдоха и неколцина селяни да ме питат: бива ли да приемат обещаните им от Стоянова четирийсет и седем кримки? И още: какво да направят с Атанаса, който ме беше клеветил през деня тъй низко?…
Същата нощ аз напуснах Драгобраща, като отърсих праха на цървулите си — и поех пътя из тъмнините.
С Гоце
Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час…
Тоя беше първия ни ден на турска земя — 12 януари 1903 година. Едва надвечер ние достигнахме полите на планината, навлязохме в Разлога и поехме нотен път към Банско.
Близките околности на тая паланка са равни като харман — и лете, заливани от пирински води, се превръщат на разкошна градина. Но зимно време, след есенните разливи, поледеиата равнина добива изглед ца някое заспало море, което диша в тъмнините с металически лъсък. И сега, вече на разсъмване, ние сме се разпръснали по ледовете, 30–40 души хора, с чудатите движения на някакви призраци или среднощни заклинатели. Разбира се, има широк път, но той не е за нас, защото има и аскер, чиито патрули обикалят улиците.
Аз не броих колко пъти се подлъзнах и прострях на гръб или полазих по очи, нито колко пъти нозете ми хлътнаха под леда. Мокрота и студ ме проникваха до кости, умора и слабост ме вцепеняваха. По едно време кепето ми падна — и безсилен да се наметна отново, аз го повлякох со зъби. А после — ония зидове а плетища, които трябаше да прескачаме, ония тъмни дворища и улици, през които трябаше да се промъкваме… По-късно, пролетта и лятото, аз идвах тук още два пъти, все при тия мъки — и какви още! Най-тежко бе на излазяне, когато се изтренеш съвсем, а ти предстои цяла нощ път. — Ние се разпокъсахме на групи по разни места, докато най-сетне Гоце и още два-трима поехме стълбата на една двуетажна къща, турски стил. Пред нас се отвори вратата на гостна одая, сред която гореше желязна печка, нагряна до червено. И ето ни по широкия миндер, изнемогвали от щастие. Следния ден ние почнахме работа и при нас идеха пъстра върволица хора. Тук биеше на очи разликата между протестанти и православни. Евангелистката пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. Банско има 4–5000 жители с голяма част протестанти. Пред вид последните аз бих го кръстил град; гледайки православните — село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен Живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнете от старите, като включите и жените. Любознателността им отдавна е прескочила кориците на библията. Те четат всичко и всяка къща има по няколко книги — „позволени“ на полицата и „непозволени“ из кътищата. Православния обаче е останал селянин като баща си и деда си. Най-често той още смята на ръбуш, пази рогозката навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито по Великден даже.
Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа изобщо.