Тук, в Неврокопско, както поменах вече, ние получихме съобщение за решението да се подигне въстание към 1-ви май. Това ни изненада и съкруши — нас, които бяхме воювали против „върховистите“, именно защото искаха масови действия. Но и тия, които бяха взели съдбоносното решение, председателствувани от покойния Ив. Гарванов — и те бяха наши другари едномисленици, заедно бяхме викали против бързането с общо въстание, заедно до вчера! Очевидно настроението на енервираното население обхващаше и ръководителната интелигенция. Или поне масата налагате своята сляпа воля на водителите си. Защото селата на много райони, особно в Битолския окръг, вече заявяваха, че или тряба да въстават, или ще предадат оръжието си. Така е може би при всяко по-широко обществено движение за пренормиране стари някои отношения: първенствуващите елементи само раздухват недоволствата, канализират силите. По-нататък, когато движението се превърне на една гороломна стихия, водителите стават почти несъзнателно водени. Тогава тяхната задача се ограничава да проумеят желязната логика на обстоятелствата в привидната самопроизволност на събитията и да използуват нейните внезапни насоки за своите крайни цели. Но какво бяха солунските ръководители — ясновидци или заблудени — кой би могъл да каже днес! Безспорно е, че тяхното решение, с последвалото Илинденско въстание, беше много важен етап в развитието на освободителния въпрос.
Разбудиха се големи съдействия, но изникнаха и неп-редвиждани противодействия. За тържество или катастрофа, българска Македония тръгна към бъдащето по нови пътища.
Обаче Гоце, чиито възгледи споделях и аз, искаше да осъществи по онова време други планове за действие, които биха имали, както предполагахме, всички плодове на едно въстание без големи рискове от народа. Солунското решение противоречеше на намеренията ни и естествено беше да пожелаем осуетяването му. Ние побързахме навътре към пункта, дето трябаше да срещнем всички нелегални ръководителни сили на окръга, за да си осигурим и тяхната поддръжка. Поради това из Неврокопско почти не ни оставаше време за 1 системна работа, както в Разлога. Само околийското управително тяло дойде при нас в едно село близо до г града; между неговите членове беше и Васил Пасков, когото поздравихме с „честито освобождение“ след дългогодишен затвор. В дневника ми няма никакви подробноети за тая среща. Неврокопчани пристигнаха в селото малко подир нас. Аз спях убит от умора и Гоце ме събуди, когато те бяха вече край огнището, за да заспя отново, както си стоя, едва разменил няколко думи с Паскова. Днес тряба да се извиня пред моя приятел — тогавашен гост — за тая голяма „неделикатност“! И понеже реших да бъда галантен, аз дължа от името на живи и умрели една благодарност на неврокопския Иларион. По това време дядо владика обикаляше епархията си — и не щеш ли, ние се озовахме в едно село, дето беше пристигнал и той. Случайното гръмване с пушка от наша страна направи божия старец да узнае съседството ни — за голям свой ужас. Отгоре на всичко един турски циганин също ни подушва и отива да съобщи в града. Но пре-дугаждайки виелица, разбира се, ние офейкахме рано-рано. Така изпреварихме обиска. Отпосле ни предаваха, че негово преосвещенство се завърнал в Неврокоп и дни наред разказвал преживените „страхотии“. В село той стоял пред иконата цяла нощ и молил господа-бога за благополучен изход. Може би той е поменал и нас в молитвите си. Ако не е било с проклятие — благодаря.
Така продължавахме навътре при по-големи или по-малки приключения.
Ние сме край самия Неврокоп, може би на двайсет минути разстояние. Сред гола равнина черна маса в лунния здрач той се вижда още по-близо. И фенерите мигат предупредително.
— Спрете! — предават изотзад по цялата редица.
Единия от конете липсал — цял-целеничек, натоварен с динамит и бомби… Това беше някакво чудо, защото всички коне вървяха навързани един за друг, водени от селяни и заобиколени от четници. Може би хората са спали вървешком, коня се е развързал случайно — и върви го търси! Конете се меняха на всеки преход. Липсалия заедно с другите беше от най-близкото село. Ами ако той — научен да ходи на пазар, — ако е вече сред града? Спуснаха се хора на всички страни и след половина час го доведоха. Настигнали го бяха упътен към селото си…
В село Баничани друга комедия. Организационния куриер Стоимен едва не омърси камата ми с невинна кръв. Идва човека запъхтян и съобщава, че селския пъдарин, един арнаутин, ни бил забелязал и вече отивал да ни предаде.
— Добре, вземи две-три момчета и върви да го стигнеш.