— Не. Искам сам!
Гледам го, цял Крали Марко, стига и на пет души.
— С какво ще работиш?
— По-харно да не пукаме… Ами немам такъво… — Той подмигна загледан в кръста ми и аз му подадох камата си.
Не минаха ни две минути, откакто Стоимен изхвръкна навън, ето че се втурна коджабашията:
— Молим ви, бракя, лошо ке е. Пратили сте Одимена да убие поляка. Проклета му вера, него кой гледа, ами селото. От нази ке го терат…
Юнака, след като излъга нас, отива да лъже и селяните, че сме го накарали да убие арнаутина — кой знае, може би току-тъй за кеф. Той поискал съдействието на коджабашията за излъгване бедния пъдарин, че добитъци са направили пакост вън от село, и та го заколи.
Разбира се, злодеянието биде предотвратено. Стоимен призна чистосърдечно:
— Много му е убава мартината. Оживела ми е на сърце. Па рекох да я зема…
А в село Ловча поради недоразбиране селяните бяха излезли да посрещат върховно-комитетския войвода Дончо Златков наместо нас. Читателя вече е помислил, че ние — взети за „върховисти“ — сме били обсипани с куршуми из засада… Напротив, срещата се отличаваше с много редовна сърдечност. Селяните се щуреха в тъмнината и търсеха:
— Дедо Дончо, къде си… Къде е дедо Дончо!
Това ни смути толкова повече, че Ловча беше отлично село и по отбор хора, и по въоръжение. Към лятото, когато властите бяха почнали систематични претърсвания, тия краища се оказаха твърде малодушни и организацията събираше раздаденото оръжие. Тогава ловчани бяха заявили на околийската чета: „Ние сме се клели да мрем с пушките си и нема да ги предадем, додето сме живи, нито на турци, нито вам. Ако настоявате, ще ги обърнем и срещу вас!“
При всичката неприятност от недоразумението ние изнесохме от това село хубавите впечатления на всички, конто са имали случая да го посетят. Гоце извиняваше селяните, които очевидно не можеха да проумеят борбата между организационната интелигенция и софийския комитет. Безразличното отношение на народа към двете страни говореше за него повече добро, отколкото лошо. Не в положение да се издигне до въпросите на тактиката и принципите, той запазваше самостоятелност и следваше патриотическия си инстинкт.
Подир десетина дни ние пристигнахме в село Каракьой, граничен ключ между Неврокопско, Серско и Демирхисарско. Съгласно разпратените съобщения тук беше сборния пункт, дето трябаше да срещнем всички нелегални дейци и чети на окръжието. В една нощ селото даде подслон на 70–80 души, пръснати по различни къщи. Само около 20 души — по-главните Работници, войводите и части от четите — се бяхме събрали в една широка къща с 5–6 стаи, съвсем притулена от външни погледи.
И ето там, в ъгъла на дългия сайвант, група момчета са заобиколили Гоце, който подхвърля желязната топка на една бомба и разправя как тряба да се работи с нея. Името на царя посолява юнашките шеги и гърлестите безгрижни смехове привличат още охотници. — На друга страна, прислонен край стената, стои Яне Сандански — едра и спретната, почти изящна фигура в прилепнала куртка и панталони от желтеникав шаек, с внимателно подредени черни върви върху бели навои. Цяла мрежа каиши кръстосват гърдите му; патрондаши, голям револвер, светла кама и широк ятаган, окачен през рамо като шашка. Наведен до вежди сив каскет и кестенева опълченска брада почти скриват лицето му, сякаш вкаменено под ледения поглед на неголеми оловени очи. Достатъчно е обаче най-слабото вътрешно движение, за да затреперят по страните му безброй едва видими гънки, устремени към тънките изпънати устни, които се разтягат с краищата надоле. И един ситно къдрав смях иде от началото на гърлото му без каква да е зараза за събеседника или някое енергично изражение гръмне издън гърди с някакво челичено безразличие… Той е заобиколен от Гущанова, Баждарева, Кирилиева, Филипова и Таската, агитатори по районите, които спорят върху нещо, прочетено в една френска анархистическа брошура под заглавие La revolution, не помня от кой автор. Кирилиев, възпитаник на солунското френско училище, я пазеше в чантата си, както някоя баба пази под възглавницата „Богородичен сън“ или „Камък падна от небето“…
Дядо Илия Кърчовалията, демирхисарски войвода, Георги Радев — серски, Атанас Тешовалията и Иван Даскала — неврокопски, правеха хубава компания. Те бяха преживелици от харамийско време и сега служеха на организацията. Ако не ги заместваха по-интелигентни хора, причината бе, че из тия места имаше много груба работа, именно преследването на върховно-комитетските чети. Но затова пък с тях се движеха особни агитатори или както ги наричаха „секретари“, които вършеха действителната организаторска работа. Строго пазейки старите хайдушки обичаи, войводите се държаха на висотата на своето положение. Ето ги — накривили калпаци, — облечени в салтамарки с размахнати ръкави, в беневреци с безброй гайтанени завръкулки, — накачили пищови и ножове, паласки и дрънкалки — и отгоре на всичко неизбежния бастон, мъжка дрянова сопа. Сопите не бяха забравили те дори и сега, разхождайки се по сайванта с повъртане задница и широко размахване ръка — харамийско-бабаитски вървеж, който има толкова груба прелест. „Даскалите“ ги оглеждат отстрана и шепнат обичната си закачка: „Гледай, гледай копаран-чаушлар!“ А „копаран-чаушите“ не могат да търпят панталоните и тънките нозе, побутват се и ръмжат презрително: „Чонгали!…“