— Пля-яс — светва един револверен изстрел.
— Тичайте да кажете на часовите — досеща се някой: — да не помислят, че ги викаме!
И пещерата отново притихва в дълбоко мълчание. Но някой от неврокопчани още не е изгубил настроение. Като че пробуден в орловото си гнездо от про-кобен сън, той протяга унило:
Сякаш вледененото отчаяние на робите се топеше в нервозното пещерно ехо и се разсипваше върху нас като кървави сълзи! Надали има в света други народ освен нашия, чиито песни, с редки изключения, да са тъй неразличими от гласен плач. Поспрете се утрин край някое гробище или идете на пладне при жетварите в полето, или присъствувайте на някоя селска сватба — и слушайте чрез душата си! Вие ще чуете все едно и също.
На 6 февруари през нощта ние изпразнихме пещерата, всеки поел своя път. Щях да забравя: преди да се разпръснем, един фотограф дойде отнейде и ни фотографира. Гоце трябаше да се спусне край р. Струма с намерение да разруши някой по-голям мост. Аз прекарах с него още ден в с. Кърчово (Демирхисарско), дето една случайна шега ни озова в ролите на лекар и аптекар.
В моята чанта имаше няколко шишенца с различни „пенкелери“ и една кутия прахове против треска, кашлица и пр. Понеже смятахме раздяла за месеци, ние седнахме да разделим и лековете. Когато разправях кое за какво е, Гоце се усмихна към присъствуващите два-трима селяни: „Истински хекимин!“ И ето след половин час захванаха да идват организационни членове: „Аман, тук никой не разбира; жената, детето — какво да ги правим; вече две години, пет месеца, оня ден…“ Никакви разуверения не помагаха; селяните мислеха, че се увъртам, и се огорчаваха. Най-сетне рекох поне да видя болните, затова наметнах една дълга гуня и тръгнах „по визити“. За да се отплатя на Гоце, аз му изпратих две-три „диагнози“ и „рецепти“, затворени в пликове: „30-годишна жена с очевидния признак на интересното положение. Въображаеми болести в главата, гърдите и нозете. През ученически години особно съм се интересувал от женските потайности и съм чел нещо за ипохондрията на непразните. Дай два праха против кашлица!“ И др. — Най-интересния ми пациент бе едно 10–12-годишно момиченце с няколко муски на вратлето. То „страдаше от нозе“ — чак до горе синьо-черни като шията на впрегатен вол и твърди като цървул. Въз някакъв лишей се беше натрупал половин сантиметър кир. Наслояването почнало още когато детето било на 1–2 години. Всички го смятаха „змейничаво“ и вземаха кира за „змейски луспи“; — майка му тряба много да се е клела, че не е сгреша-вала с някой змей… Не бяха помогнали нито знахарски баяния, нито ходжовски муски, нито попски молитви. Аз „предписах“ да мажат три дни дървено масло или прясна лой — и на четвъртия ден, след половин час държане в топла вода, да хлузят с насапунен вълнен чорап. Подир това да повторят нови „четири дни“, сетне да потретят — додето изчезнат „луспите“. Обаче кой знае дали съм помогнал повече от ходжата и попа!…
Оттук Гоце отмина с две чети: неговата — 12-мина облечени в турски аскерски униформи, и районната — 7 или 8 души с Илия Кърчовалията начело. Аз и КиРилиев също отпътувахме следната нощ за паланката Крушово.
Но подир десет дни ние се срещнахме още веднъж, Гоце ми пишеше да отида на 18 февруари заранта при „Понова чука“, в скалите над село Кърчово. Аз го видях с няколко кокичета в ръка. Той беше получил вече два броя от проектирания в Каракьой революционен лист и ми подаде китката: „За вестника!“ Угасналите очи и повяхналото лице свидетелствуваха за неговите двойни страдания. Едно хроническо коремно разстройство при сегашния четнишки живот се беше изявило с особна сила и го ломеше физически. А организационните дела, които отиваха в противоречие с неговите най-скъпи възгледи, раздробяваха и душата му.
Сутринта времето беше ветровито и дъждовно, но след пладне се оправи и ние двамина се уединихме на припек. Полученото от София писмо гласеше, че тамошните другари били твърде изненадани от солунското решение, но не могли да не го възприемат. Ив, Гарванов, като председател на централния комитет, съумя да изправи всички пред един свършен факт. Гоце съобразяваше колко мъчно и почти невъзможно бе повръщането назад. От друга страна, един опит за организирано противодействие в страната би повлякъл само безполезни жертви и изпитания.
— Остава — каза той — всеки да решава въпроса за себе си. Колкото се отнася до мене, аз няма да се противопоставя, но няма да изпълня и никакво конгресно решение. Дето остана да въстаничествувам — ще въстаничествувам, както си зная: без прякото участие на населението. Все пак ще ида в Солун, да чуя тия хора отблизо. Може…