Вече настанени, ние залавяхме работа — грижите около „вестника.“ Прегънат надве и сложил хартия на коляно, или изтегнат по гърди, аз пиша уводната статия и подавам едно по едно дребни листчета на Мица. Застанал на колене пред газов сандък, той преписва с хектографическо мастило върху голям лист, като извива мъченически врат и дъвче език. Някой от двамата куриери, които местния комитет туря в разположение на „редакцията“ още с присти-гането ни, седи на прага и кърпи цървули или дяла клечка. Но Мицовото перо захваща да провлача влакна от хартията и той ръмжи, чистейки го в късче плат, докато успее да нашари с мастило вред, дето го е прихапало да се почеше. Най-сетне писането ни омръзва — и разхождайки се един срещу други като вълци из клетка, ние подлавяме тихо някоя харамийска песен заглушавана от ударите на стана вън, дето работната домакиня е заседнала още призори.
След почивката Мицо сяда отново пред сандъка, аз се изтягам по очи на земята и пак пишем. Така минуват дните, днес като вчера, утре като днес, помрачавани само от нашите зловещи сънища и предчувствия, от известия за сблъскване на чети с войската и опожаряване села, от подозрения на комитетските хора, че шпиони са ни узнали, и внезапни промени на къщата и пр. Но тук, в с. Ляхово (Демирхисарско), дето прекарахме великденските дни, за които разказвам, беше сравнително много спокойно, доколкото е дума за лично удобство. Селото е чисто българско, без установена за постоянно войска. На всеки случай не бе както в Крушово, отдето идехме, след като работихме две недели в мъчително съседство с аскера, при гъмжило шпиони-гръкомани, които ни караха да меним къщи една подир друга.
Уводната статия готова, следваше отдела „Революционна хроника“, после „Народни страдания“ най-сетне едно стихотворение — дълго колкото останалото място. В тоя ред „вестника“ се нагласяваше да служи повече за агитаторите, отколкото пряко на населението. Отхектографиран в стотина екземпляра — и при най-затруднителни обстоятелства, това биваше вече извършено към събота-неделя, — ние го пущахме понеделник заран по четирите македонски ветрища.
Аз и Мицо сме коленичили вече около сложения насред стаята хектограф. Учителя се готви да ни помага, засуетен по чорапи около нас. Домакина, опрял ръка в горния праг на вратата, стои прав отвън и следи любопитно работата ни. Пътната врата се хлопва и той обажда:
— Дедо поп и другите…
Най-напред се показва свещеника, здрависва отвън, обръща се гърбом, опира тока на обувката си в прага, изкарва я на половина и като залюлява нога, хвърля я кой знае де; — после другата. Един по един така правят всички празнично облечени с новите си кундури или калеври. На сядане всеки минува крайогнището, като мъкне по нещо от пояс и го оставя там. Ето: шише вино от дяда попа, ракия и сухо грозде от бакалина, микроскопическа делвица мед от трети, орехи от четвърти. Мицо ме гледа усмихнат изпод вежди, а мене ме обзема някаква неловкост и аз намирам една шега, с която минаваме на дневен ред:
— Хайде-де, ако носите бакшиш, като че идете при кърсердари, недейте ни прави съвсем турци: махвайте ръце от гърди и сядайте!
— Ба, видели са бакшиш сите, откакто излезе новио закон — гъгне попа през нос.
„Новио закон“ — това е запрещението от страна на организацията да се дават рушвети на властниците…
— Ба, видели са — повтарят и другите като ехо.
— Р-р-р… вадим ние внимателно първия лист, „отпечатан“ вече от едната страна.
А-а — изумяват се гостите; — така ли се правят и другите вестници, като оня, дето иде на деда попа от Стамбул?
— Онова е друго — дига глава Мицо и разказва, че „онова“ се работи върху машини и пр. Наистина, той не е виждал печатница, но ако бъде жив да прехвръкне нявга „отвъде“, в България — интересува се, непременно ще види.
— Хе, отвъде, учителю! — вперя очи в хектографа дядо поп, като отблъсва надире калимявката си и открива широко лице, окръглено от полупобеляла руса брада. — Легнало ми е на сърце мене, да крена без нищо-никаква работа, па там! И тук ке биде слободата, божа воля е, ама…
Дядо поп се обърква; той не иска да издаде потайна невяра.
— И скоро ще я видим, отче — процеждам аз през зъби.
— Ех, скоро, оно се знае. Думам за Бугарското. Там веке свети, като у некоя кукя — широка-широка и цела от сърча. Искам да го видя аз него, други свет е…
— Мм, свет като свет — обажда се даскала и дъвче сухо грозде.
— Не е баш свет като свет! — възразява бакалина с решително завъртане глава: на, тука е Турско, там Бугарско!
— Санким нашо — подзема втори, — нашо, даскале; друго е турчин да ти е отгоре, друго ети да си на турчино отгоре…