Выбрать главу

Даскала, хрисим и свенлив момък, като че се чувствува виновен за наивностга на селяните. Но обикновено мълчелив — и както заекваше — той не отвръща. Само малките му сини очи се надуват, сякаш готови да изхвръкнат из орбитите си.

Домакина, който стои до огнището и чертзе в пепелта с клечка неведоми знаци, повива глава да каже нещо. Лицето му, изгоряло от слънце, е разтегнато в тихо умиление. Той пита:

— Ами там, в Бугарско, аскера е бугарски, все от бугари, както що са у Турско турци?

Тоя петдесетгодишен човек се вдетиняваше нарочно. Той желаеше да попипа своите представления и мечти. Помните толкова милия дядо Йоцо на г. Вазова.

Попа се усмихваше благо в сиянието на слънчевите зари, които проникваха през малкия прозорец.

— Е, може ли инак, там вси са наши брата — отвръщам аз.

— И юзбашии, и бинбашии, и всички? — пита домакина все тьн, като очарован от някой дивен сън.

— То се знае. И каймаками, и мютесерифи, и валии. До везир и цар.

— И сборуват они по наше, по бугарски?

— Е па как! — отговаря бакалина, задавен от смеха на някакво гордо удоволствие; — нели са бугари, нема да сборуват по турски я.

— Майки!…

Пъдарина се втурва и прекъсва беседата: той съобщава, че едно малко отделение войници дошли в селото и дирели коджабашията, да им даде обичайното удостоверение за „мира и тишината“. И един по едии гостите се измъкват навън.

Дошлия ни показва страната си, нашарена от пръстите на една мъжка плесница, защото отказал да размени торба войнишки бисквити с хляб:

— Ние пости, леб не ядем, а они — даим зема мухолясалите пексемети! На псетата не га даввам…

А дълги бяха тия великденски пости, като македонските очаквания за свобода, и сухи — като някоя мюрцщетска програма за реформи. Аз се разболях от лошата храна и ние трябаше да ги развалим. В грижа около мене, Мицо се простуди и легна наздраво. Сега обърнах пък аз да го лекувам с помощта на учителя. Варяхме му ракия с черен пипер и го карахме да се опива. Пържехме му яйца со сланина, по негов вкус, и веднъж даже му сварихме едно пиле, на коего бяхме забравили да извадим червата. Бързахме да го излекуваме, защото до Великден оставаха само няколко дни, а пък аз исках да издадем за тогава два броя от вестника: освен редовния, един извънреден, великденски. Трябаше да бързаме още и по тая причина, че в съседното село Петрово бе убит от организацията един шпионин, а това повлече арести на хора, които ни знаяха. И ако те се окажеха слаби и почнеха да предават, естествено, нам щяха да ни потрябат здрави нозе.

Донесоха се лекарства от града, Мицо бърже стана и ние почнахме трескава работа, като използувахме дори невъзможния почерк на учителя. В петък всичко бе привършено и в събота се затъкмихме да посрещнем Великдена. Аз обръснах бухналата си четиримесечна брада, която бе накарала Мица да се губи в догадки откъде ме познава, докато най-сетне плесна ръце: хъ!

Той се досети, че то било портрета иа султана: него бил виждал. Благодарим!

Измити, пригладени, ние се преоблякохме и преобразихме: Мицо взе селски дрехи, които тъкмо подхождаха на русото му едро лице, като го заличваха. Аз пък надянах едни стари дрехи на учителя, в които се препоръчвам на читателките си: шаечни панталони до колене; жилетка, наставена с червен пояс; най-после дочено палтенце, широко, но късо до кръста. Феса, нов и с дълъг пюскюл, също беше малък. Само обущата, някакви получепици, бяха цели лодки и аз трябаше да ги допълня с хартия, за да не изпаднат от нозете ми.

Така нагиздени, ние бяхме готови за ролята, яоято щяхме да играем: Мицо — кираджия, мойводач, а пък аз — учител, който си отива дома по ваканциите, закъснял из пътя. И към полунощ, щом удари клепалото, ето ни в божия храм, като всички мирни християни.

Малката, но сравнително твърде спретната църква беше вече пълна с богомолци, чающи възкресението на разпнатия, който, изправен високо над олтаря, гледаше мрачно и безнадеждно. Работа на доморасли изографи, светиите по стените — образи от някоя шеста човешка раса — вторачили напред страшни очи на сомнабули, слушаха божествената служба с поганско недоумение. Додето ние заемахме място около аналоя, учителя се разходи по всички ъгли и пусна баснята за изостаналия учител — да удовлетвори любопитството на селяните, които ни гледаха от всички страни. Някой ми подаде една църковна книга и посочи отде да почна: нели съм учител — учителите пеят в църква. Но Мицо ми дойде веднага на помощ в тая малка неловкост; той взе книгата и извика тъй силно, щото ми се стори, че прозорците зазвънтяха.

Попа и певците възгласиха три пъти „Христос воскресе“ и аз се изтъкмих на владишкия трон. Думата беше да кажа едно назидателно „слово“, но какво — не бях помислил. Знаех само, че тряба да вървя по околни пътища, както в други случаи на агитация пред хора, от които не всички са „посветени“. И залових първата мисъл, която ми дойде в главата: