Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани: „Любете друг друга!
Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — порабощителя. И не тряба!…“
Тук Мицо подигна глава да рече нещо, но се наведе:
„Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!“
Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:
„Обърнете и другата страна, за по-голямо право на мера според мера…
Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!“
— Това — каза Мицо — и мене се вижда също като в евангелието.
Попа клати глава одобрително. Другитеправят очевидно усилие да разберат — и не могат.
„Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.
Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.
По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуватвече!
Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.
Смири се лицемерно злия и се нарече християнин; въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено против самото християнство…
— Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!“
Мицо се оглежда за впечатление. Разбира се, всички го гледат с изцъклени очи. Но как да проумеят!
„Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.
— Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости…
С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.
— С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!
И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.
И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония!
Поне така се нарича днес…
Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?
Питайте за тях цариградското чудовище!…“
И Мицо подчерта крайните думи с един стремителен жест, сякаш че поразяваше някого.
— Това Петър… Петер…бург — обажда се попа, — не е ли на руското царство?
Но аз изтървам нишката на разговора. От прозореца, дето съм заседнал, се виждат тълпа ергени и девойки, събрани на просторния мегдан, пременени и безгрижни.
По широките клони на едно вековно дърво са прехвърлени няколко люлки, на които се люлеят с песни и смях снажни македонки, все 25-30-годишни жени, задиряни от 16-17-годишни хлапаци. Тук мъжете се женят много рано, за да заведат работница в къщи, а бащите задържат дъщерите си, додето им смъкнат кожата. Аз вземах за детинска закачка спущането на ергените да шибат с пръчка залюлените моми, а то било местен начин на откриване сърцето, обяснение в любов! Ако момата отвърне с известна за случая песен — работата е нагласена. Една здрава, може би 30-годишна жена сграби едно мършаво 15-годишно момче, което я шибаше, и се залюля с него. Ергена размаха сърдито ръце и крака, сякаш в полите на майка си, и луди смехове огласиха мегданя. Изсмях се и аз.
— Санким, ако сгреших, прощавайте — обърна се дядо поп към мене, — ама аз викам, че и без Русия ще се оправи. Толкова аскер имаме горе, па и ние оттук…
Кой смееше да изтръгне тая надежда на македонския българин в „аскера“ на България, за когото той казваше „имаме го“! И с каква друга би я за менил?
Думата беше все за страхотии, та подплашихме домакина, който се завайка за своята кримка, останала без дървени части при един пожар на плевника, дето била скрита.
— Ех, кой да ми я направи, убавата пушка!
— Чакай море, чакай да се опитаме…
Подир два дни рязане, чукане, тракане, благословии, смехории, пушката имаше вече всичко. Оставаше само да я опитаме дали ще гръмне. Гръмна! — видяхме го още на следния ден.
Не ето се покри с черни облаци и стана едно подходящо македонско небе. Зловещи тътнежи, внезапни светкавици и трясък наподобяваха македонската действителност, каквато беше през тая страшна година. Ето и бурята, която се развъртя в стихиен дъжд и дребна градушка. Кой ще чуе в тоя адски грохот, ако опитаме кримката?