— Аз мисля, че те обичам, защото тряба да вървиш. Защото тряба да умреш…
Неспособен да проумявам, аз чувствувах само невероятния смисъл на тия думи и тънех в упоителна сладка горчивина.
Млечното сияние на отминалия ден още траеше на запад — и Витоша, чиято по-голяма част се виждаше от прозореца, изглеждаше в кристалната дрезгавина като някой великански гроб-на векове и поколения. А по склона и се виеше лек облак с очертанията на коленичила човешка фигура, която навежда глава да припадне на земята. И неравното дихане на унесената девойка гореше лицето ми.
— Ще легнеш, дето никой не те е обичал и дето никой те не знае. Ще лежиш, дето никой няма да те спомни…
Цял блаженство и страдание, аз изпитвах върховно щастие в една върховна злочестина.
Изведнъж в съседната улица засвири музика: там изнасяха необикновено закъснял мъртвец. Потресна беше погребалната мелодия в спокойствието на вечерния час. В нея се чуеше и дивия писък на ужаса пред смъртта, и горкия стон на отчаянието подир съкрушените надежди. И още — някакъв безумен протест и някаква безцелна молитва, изтръгнати едновременно из дълбочините на човешката душа.
Изненадани и смутени на мигновение, ние се притиснахме стремително един към друг. После, стори ми се, че и двама се разтопихме и сляхме в една единствена сълза, която се изпари в обгърналата ни тъмнина. Стори ми се, че и двама се превърнахме на едно единствено ридание, което звучеше, без да наруши гробната тишина около нас.
А в това време музиката завършваше с гъстия хохот на барабана — сух демонически хохот, сякаш вън от света и над света…
Подир три дни, четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали — ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени сред кръвнина харамии, бивши съдии и забегнали от полковете си офицери — и всичко нужно за някоя игра „на държава“. Пет-шестима души в групата се тъкмяхме за върховно началство на тъй наречения „четвърти революционен окръг“, който обземаше северната половина на Солунския вилает.
Лятото представя сравнително по-големи удобства за пазене границата — и ние, да заобиколим от по-далеко турската стража, поехме най-мъчнодостъпния граничен върх. Разнебитени от умора, на пладне слънцето ни грееше вече сред неразтопените още снегове. И далеко зад нас, през главите на по-ниски върхове, се откриваше равнината, чиито пътища бяхме напуснали. Но в друга посока летяха моите мечти — и буден сънувах:
…Ранен в гърдите, аз лежа под шарената сянка на млади буки. Кръв ме облива, болки ме пронизват — и коленичили другари полагат усилие да облекчат страданията ми. Те виждат, че труда им е напразно, а врага е близо, защо губят време! Другари, оставете ме, и сам ще умра.
— Пазете се! — креснаха няколко гласа изведнъж; сепнат, аз обърнах глава и погледнах в пропастта, останала зад мене. Един преносвач, селянин из Неврокопско, беше полетял надолу — и след малко се виждаше само някаква черна дрипа, която правеше невероятни скокове по снежната отвесна стена. Най-после той се изгуби, където стенеше планинската река, забъхтана в камънаците.
С глъчка и окайване на падналия ние продължаваме да криволичим нагоре — и пътя ни върху замръзналите снегове става по-чист, но и по-труден. Съвсем обикновени могили изглеждаха вече зад нас цяла тълпа върхове, прошарени с мрежа пътеки от хората, които са дирили топливо по студените им висоти. И докато другари намираха време да се заглеждат на-татък бог знае на какво удивени, аз вървях с наведена глава, забравил целия свят.
…От изгубването на много кръв ме обзема дремотна слабост и едва мъждей у мене съзнание, че края ми ще настъпи со заник слънце. Предвечерния зефир въздъхва сред гората и погалва лицето ми, а приятно топъл слънчев лъч ме целува крадешком през разлюлените листи по челото. И мигновено създадена илюзия ме тласва към отчаяно усилие да разтворя приг-ръдки. Но последна струя кръв нахлува в гърлото ми — и дохожда последната минута, най-страшна от страшните, за да се успокоя навеки…
— Помогнете! — чувам аз отново ненадеен вик току зад гърба си, направям инстинктивно няколко бързи стъпки напред и като се опомням, поглеждам надире. Бай Наумов, софийски публицист, родом из Турско, беше полазил върху един заледен подплес. Оставил жена и деца, той идеше с нас да отбие отечествен дълг — и сега висеше над ужасен в дълбините си улей, окачен с поледени кремъчни ръбове. Но тойизлезе по-честит от неврокопчанина.