Но тия и други горчиви известия се получиха чак подир три дни. И ние имахме време да починем хубаво настроени подир избавлението, като разказвахме по няколко пъти и всеки за себе си известните на всички ни подробности от станалото. Само липсването на Митра Ристев ни понатъжваше от време на време, впрочем напразно, защото по един просто невероятен начин той беше останал жив. Ние не знаехме това — и другарите, като отиваха от причина на причина, окачваха бедната Митрева душа все на мой врат. Мълчеливия Лазар ме гледаше изпод вежди с очи на всеблаг християнин и сякаш думаше: „Грешнико, знаеш ли за божия съд?“
По едно време селяни донесоха новината, че турците изброили в Голешово единайсет души убити и още повече тежко и леко ранени. Между скоби казано, неволно сме ранили селския поп — и едно магаре. Ние изразихме задоволството си едва ли не с виене и лай като шакали. В една или друга форма всеки подражаваше Мица, който се биеше с плесница по гола шия и играеше ръченица. А Радон си припомни за убития с камъни турчин и се ядоса, че мястото не бе позволило да се употреби щик, който би потъвал „като в узрял пъпеш“. Той правеше движения с ръце, като че мушкаше някого, и пъхтеше издън гърди: „Още веднъж! Още веднъж!“…
Само Лазар въздишаше отстрана, унесен сякаш в молитва.
Невесел край
Няколко дни след Голешовското сражение аз срещнах подпоручика Танушев и Димо х. Димов, които идеха от Неврокопско. Те ми разказаха подробностите на Делчевото загиване в с. Баница и несъстояването на конгреса в Алиботуш. Ако сражението не бе попречило, аз бих се намерил сред конгресистите и може би щяха да се вземат някои решения. Близкото другарство с Делчева и революционния лист, който издавах, ми бяха спечелили доста влияние сред работниците в окръга. И те, според разказа на дошлите оттам, искали да ме чакат, предопределяйки за мене даже и главатарството над овдовялата Делчева чета. Лъстеше ме това преувеличено доверие в моите сили, но аз не предприех нищо да го използувам. Д. х. Димов, пред чиито очи бе паднал Делчев, успява най-после да зарази конгресистите с моментното си отчаяние и ги разпръсва. Така завършена — аз счетох работата най-добре свършена, понеже каквото и да се решеше, щеше да бъде решено без Яне Сандански — за пакост. Сандански се бавеше в България, дето бе отишъл за материали. Аз го подирих там — колкото да поема глътка свободен въздух — и сега се връщах с него в Пирина.
Ирин-Пирин — едно име, в което звучи дивното съдържание на неизречената хайдушка песен, загатната от най-големия български поет. Едно име — което сякаш разгръща пред душата страница по страница вековната епопея на народни борби и жертви. На отиване или връщане, четири пъти съм виждал аз Пирина ту от един, ту от други рилски връх. И вся кога изпъкваше той пред очите ми като някой стар хайдутин, огърнат в своята тъмна гуня, нахлупил рошав калпак над сключени вежди и приседнал на засада. Блазе томува, който се е простил с мило и драго, за да се халоса там, под сянката на бащинско крило. Страшен е той като вълка, който вие нощем из тъмните усои — волен е неговия дух като орела, който се издига над шеметните белоглави чуки…
Ние бяхме вече на Демиркапия — средпиринската „желязна“ врата, която дели планината на две части: разложка и мелнишка. То беше през втората половина на мая и лятното слънце бе разсякло зимната броня на гигантския връх, за да ме лиши от удоволствието да се плъзгам стремглав надолу. Аз го бях имал това лудо удоволствие едва преди две седмици, отивайки към България. Тук, отвръх Демиркапия, с езерата под нея, с върхове и бездни зад нас и напреде ни, дивото величие на картината е безподобно. Но аз жаля, че никога през скитничеството си из Македония не се досетих да вземам бележки за местата, които виждах. Бележниците ми са пълни с непотребни дреболии и ето — между тях няма нито един ред за някой кът на разкошната отвъдрилска природа. Хората поглъщаха моето внимание изцяло.
Тия хора сега бяха около мене 40–50 души, повечето четници, а останалата част — преносвачи на материали. Начело с Яне Сандански, мои другари са, както съм поменал на друго място, Никола Наумов, македонски публицист, Димитър Стефанов, авокат и бивш задграничен представител на организацията, Александър Радославов, естественик, току-що свършил учение, Любомир Харизанов, вестникарски сътрудник, поручик Наумов и подпоручик Ангелов, бежанци от полковете си, и др. Ние отивахме да свикаме нов окръжен конгрес, чиято задача щеше да бъде, между другото, да избере и нелегален окръжен комитет. В съгласие со задграничното представителство, което в момента играеше ролята и на централна власт, кандидати за окръжното управление бяхме — Сандански, Стефанов, един от двамата офицери, Н. Наумов, ако понесе неудобния горски живот, Мълчанков, бивш учител, очакван да дойде из Неврокопско, и моя скромност. Ние пристъпвахме в Мелнишко, околия на Сандански. Тук, из пиринските пазви, беше сравнително най-удобно да се състои предполагания конгрес и най-безопасно за пребивание на едно управително тяло.