И ние меняхме бивака си всеки ден или нощ, от усоя в усоя, дето вести и разпореждания пристигаха и излизаха с нарочни куриери.
Измокрена и премръзнала, дружината се пробуждаше след бурна и дъждовита нощ — и всички бивахме на крак, щом утрото позлатеше върховете. Нетърпеливи да се сгреят и жадни за светлина, мнозина от нас се подемаха нагоре срещу слънцето — и после се връщаха стъпка по стъпка назад, водейки деня… И ние минувахме топлите и светли часове, разположени край някой тих или бурен поток, гладни и мрачни или сити и весели. Но обичах аз пиринските вечери, с тяхното бяло небе и ран-неравен здрач, когато поемахме някой безкраен рид, за да се прехвърлим в друга усоя. Реката бучеше дълбоко зад нас, сякаш някакво стенание надуваше земните гърди и като че ставаше видим плахия образ на тишината в тъмната гора. Сърцето биеше с тревожната сила на тая хайдушка природа и погледа се впиваше пронизително напред, дебнещ едно премеждие, една преграда или една жертва. А луната огряваше невидима и задгорието тънеше в кървав пламък. — След полунощ славея пилееше сребърната роса на своите трели — над нас, унесени в морен сън под вековни буки. И ето че се раздаваше призивното изсвирване на някой куриер и отзивно изтракване с камък или тояга върху приклада на пушка. Часовия бдеше…
Обаче окръжния конгрес, който искахме да свикаме, очевидно, нямаше да се състои. Уж беше писано по всички околии да изпратят делегати, пък се явяваха само околийските войводи, чудно нещо — един по един и в разни времена. Сандански се уединяваше с тях, додето ги отпрати. Какво се говореше и тъхмеше — знаеше само Димитър Стефанов, единствено комуто се доверяваше всичко. След отпращането на всеки войвода Сандански явяваше само, че ние, кандидатите за членове на окръжния комитет, имаме още едно признание…
— Добре — казах еднъж аз, — но какво ще правим с върховистите? Ето капитан Стоянов от Джумайско иска споразумение…
Сандански, разкрачен пред мене, пъхнал ръце в джебовете на панталоните си, отблъснал каскет надире, дигна рамене странно усмихнат.
— Стоянов — продължих аз — може да бъде много полезен, особно в обстоятелства като нашите, с такъво население… Той, изпитан храбрец, с обаяние в околията си, може да помогне много за сериозността на бъдащите наши акции.
На тоя разговор присъствуваха другарите Никола Наумоз, Стефанов и Радославов — за последния не съм напълно уверен. Те мълчаха.
Сандански се обърна наляво, после надясно и най-сетне продума:
— Нямам нищо против, нека дойде да се „споразумеем“.
Той подчерта крайната дума с ирония и продължи:
— Колко души води Стоянов, двайсет и девет ли? Ке ни останат двайсет и девет хубави манлихери…
Тоя човек беше непримирим в своята вражда, която по това време нямаше вече нито шушка оправдание. По-късно, след въстанието, той успя да устрои една засада, от която капитанина изгуби много добри хора и едва спаси живота си. Значи аз съм имал право да взема думите на Сандански за достатъчно сериозни и да избухна:
— Яне, това е безумно! Ако то би ни дало и свобо дата на Македония, пак бих протестирал. Аз се считам член на окръжния комитет, без чието решение нищо не бива да се предприеме. При едно подигане на въпрос за братоубийство ще гласувам с оставката си.
По навик Сандански изцеди през стиснати устни нлюнката си.
— Я море, ке им… За тех пипонари не се карам!
И той цвъкна още веднъж, по-енергично.
Другарите се заеха да ме успокояват. Те казваха че съм бил много опърничав.
Ние продължавахме да се губим от усоя в усоя Положението се влошаваше все повече, аскер и заптии скитаха по селата и изтезаваха населението. От ден на ден по-трудно проникваха до нас хора. Редовната ни храна, когато я имахме, бе царевичен хляб, по-скоро тесто и още: хурда, изварена от суроватка нещо като угасена вар с дъха на нечиста плът. Спомням си как един другар се плесна по челото и извади от чантата си запечатан син плик, който му бил даден в София е поръка да го отвори, когато не е хапвал двайсет и четири часа. Днес той беше добил право да удовлетвори любопитството си и пред наобиколилата го дружина изскочи Танталовска софра. В плика се оказа един голям лист за ястия от софийската гостилница „Цариград“. И нашия гладен другар четеше задавен от слюнка: Закуски: черен хайвер, сардела… Супи и чорби: с фиде, пилешка… Готвени — печени — салата…
Но случваха се и дни на преядане, когато не успявахме да заловим някой „предател“ или „шпионин“, който имаше в Пирина мандра: отмъщението се изливаше върху стадото му…
Мнозина от дружината, било поради неиздържели-вост, било поради някакво незадоволство, бяха оставили Пирина, за да се върнат в България. Между тях бе и поручик Наумов, който се оказа твърде нежен за суровия хайдушки живот. Аз не можех да се оплача от себе си, дори напротив: често пъти не отстъпвах и на калени харамии. Напуснал София още на 6 януари — не смятам, че починах през майската садмица в София, — набираха ми се шест месеца лутане из Македония, без да бях охнал. Но съкрушен от вътрешни терзания, сега аз се влачех като пребит, търсейки изход. И един ден го намерих.