— Бабо-о, не арни люге шетат по вас… Пали, пали огина, дай яйца…
С почти равни сили, както бяхме, „врага“ не посмя да ни нападне и се престори, че нищо не вижда. И ние тръгнахме надоле край реката, като оставихме по брега за наблюдение само Никола Савов от Белоградчишко, бивш фелдфебел, в дълго кепе и кожена шапка, приличен на овчарин. Далеко из полето кръстосваха пешаци, а на двесте крачки отнас премина и един конен турчин. Но никой не можа да ни забележи. Савов маневрираше горе и командуваше движението:
— По-тихо, нещо ми се вижда из драката. Бърже напред, няма нищо… Хе татък вървят хора… Чакайте да видим накъде…
Уви, подир един месец Савов загина со шестима другари почти на същото място. Заобиколен от многоброен аскер, той не бе честит да изведе дружината си, както нас сега.
Към 5 часа, вече по здрач, ние достигнахме друга гърленска махла върху голо бърдо — пак една къща, плевник и стърга за овце. Там намерихме царевичено брашно, попарихме го в солена вода, нагълтахме се бърже-бърже и тръгнахме към друго село.
Редицата ни се виеше из нощните мъгли по ридищата като някоя въсеница. Подир 2–3 часа изнемогата бе обща. Ние поехме една висота, която ми се видя безкрайна. Без каква да е болка, аз почувствувах лявата си нога изтръпнала и мъчно подвижна. Опипвам горната бедрена част: подуто и твърдо.
— Сега я оцапах! Васка!…
— Фу, изтрепахме се днес — мърмори приятеля ми и поема дъх дълбоко; — ти умори ли се?
— Остави умората, ами друго, по-лошо! — съобщавам аз с отчаяние.
— Хъ. Що?
— Схвана ми се ногата. Отекла.
Васил пипа в тъмното:
— Брей, брей, що е това! Твърдо като камък. Боли ли?
— Не. Чудно. Не боли.
— Хай дявол да го вземе, как се случи!
— Ето, не мога да пристъпя. Няма друго спасение, ще се застрелям. Защо да преча на другите, па и сам да се мъча!
Дружината се трупа около мене. Съжалението е общо. Всеки иска да бъде лекар. Консулта решава един масаж. А между туй аз съм разпасал вече километрически пояс. Двама запретат ръкави и чакат. Аз правя страдалчески гримаси, готов да завайкам.
— Къде бе, къде е?
Пипам — спаднало. Господи, възможно ли е! Тук затекло, там затекло, най-после го намирам в джеба на панталона си. Магесниците, които някога се забавляваха с високославния ламаншки рицар, днес бяха насочили злобата си върху мене. Те превърнаха отока в една „изгубена“ кърпа за брисане лице, чифт вълнени ръкавици и още някои дреболии. През деня, като се прибирахме набърже, аз съм натурял всичко кой знае как в тоя джеб, който никога не ми служеше, защото бе всякога покрит от пояса. Края беше един гръмовит смях, като забравихме всяка предпазливост.
След полунощ ние стигнахме гонения пункт и се нахвърляхме почти един върху други в една тясна стаичка. Калканджията, славен хъш, одринчанец, ме дръпна за кепето:
— Легни до мене, ще ти кажа нещо.
И той почна да ми разказва един от многобройните си „масали“ за Павле-кап’тан, оригинален наш другар, като същевременно работеше нещо с ръце. Подир малко той подава в тъмнината:
— Дръж. Виждам, че не те хранят трици.
— Но… какво е това!
— Яж бе. Като не виждаш с очите, гледай с устата. Икрам ти правя, обелено го давам.
— Яйце! Отде го взе, Калканджи!
— От последната станция. Двенки: едното тебе, едното мене. Бяха в полога на кокошките. Свар их ги с попарника.
— Ами че как? Нито се бавихме, нито те видях до огъня.
— Язък, такъво мнение ли имаш за мурафета на Калканджията?
— Коцкар!…
Ние спим, протегнали измокрени нозе към огнището. Насъне аз чувствувам силна болка в нещастната си лява нога. Но тоя път безпокойството е доле. Огъня не само изсуши, но и спържи цървула ми. Аз се понадигам в просъница и протягам ръка. Тук, там — най-сетне намирам кукичките, развивам вървите и захвърлям изутия цървул. Почти успокоен, аз заспивам отново. Но сутринта, като се изправих, ногата ми бе обута. Щом я видях, тя пак ме заболя. А Георги Данчев, варненец, бивш юнкер, търсеше цървула си по всички ъгли:
— Гледай, гледай. Кога съм го изул!
Ние бяхме разменили нозете си, но не разменихме и съдбите си. Защото подир няколко дни аз бях пленен от „върховисти“ и после освободен. А подир месец, също тъй заловен, Георги бе съсечен. Разменихме нозете си — да бяхме разменили нещо повече! Впоследствие другари бяха почнали да се удивляват на моя „зар“. Най-голямата опасност се превръщаше край мене в щастливо приключение…