Отначало Яне мислеше, че каменните плочи, които отлюспва от блоковете, еа за строежа на черквата. Мина доста време преди да разбере, че строежът на черквата се прави със здрави обли камъни. Тях бачковските дюлгери товареха от коритото на Чая. Те ги возеха до тук, някъде от Станимака или още по-отвисоко от планината, откъдето винаги бяха вземали камъни за строежите си.
Каменните плочи, които той откъсваше от каменния блок, бяха за покрива на черквата. Това изпълни Яне с гордост. Минаха няколко дни преди да насече всички каменни блокове. С времето и когато ръката му заздравя, той си даде сметка, че работата, която беше вършил, съвсем не е била тежка, а по-скоро въпрос на майсторство. След няколко дни можеше, с премерен и точен удар, да отцепи цялата плоча по широчината на блока. Точно когато изгради това умение, блоковете свършиха. Явно голямата купчина от сиви, каменни плочи щеше да бъде достатъчна за покриване на цялата черква.
В следващите дни Яне продължи да помага и отново вършеше най-тежката работа. Помагаше в разтоварването на волските каруци с обли речни камъни. Макар че бяха по-малки от каменните блокове, те бяха
Токораз Memo
26
Ятаган и Меч
много по-тежки. Отначало Яне работеше с бяла риза, но след като я изцапа започна през деня и в най-големия пек да работи гол до кръста. Слънцето прежуряше тялото му и то загоря. От тежката работа мускулите му набъбнаха. По ръцете му се появиха твърди, обли мускули, каквито досега не беше имал. Сам той усещаше колко е нараснала силата му. Мускулите му, както и черквата, растяха с дни. И двете много го радваха. Отначало издълбаха и поставиха темелите на основите. После строежът бавно започна да се издига. Едната част от черквата щеше да бъде вкопана в баира. Така, погледната отгоре, от нея щяха да се виждат само широките сиви каменни плочи на покрива. Освен разтоварване на облите камъни и постоянното им местене от една купчина на друга, негова работа беше и да отнесе камъка до майстора зидар, който с хоросан го слепваше за строежа. Всеки обед работниците спираха, измиваха се, избърсваха се с бял пешкир и сядаха да обядват. Хранеха се бавно и пиеха от чистата ледена вода на Долната чешма. После се изпъваха да починат. Някои мъже дремваха, други се изтягаха, но мълчаха или тихичко разговаряха, за да не пречат на останалите. Така строителите, освен че си почиваха, пропускаха най-топлото и прегарящо слънце през деня. По знак на устата всички ставаха и продължаваха работа. След почивката всички работеха много по-добре и така наваксваха голямата почивка. Работата продължаваше до мръкване, след което мъжете събираха инструментите си и на сюрия се прибираха в хана, където вечеряха и веднага заспиваха. Сутринта се ставаше по мръкнало, миене, леко хапване и сюрията отново тръгваше към строежа. Ако се налагаше да се пази нещо на строежа, се оставяха двама мъже, които спяха там, въоръжени с дървени, двуроги вили и брадви.
Още докато Яне цепеше камъните, майсторите привършиха строежа на черквата и самият Манол започна да ги реди. Той го правеше с голямо майсторство, като нареждаше камъните за покрива в съвършени форми. Яне се изпълваше с гордост и възхищение, като гледаше колко хубаво се получава. Момчето осъзнаваше, че неговият принос е минимален и все повече се уверяваше в майсторството на уста Манол. Кога-то погледнеше как покривът вече добиваше завършен вид, Яне имаше усещането, че всичко е съвършено. Той му заприлича на люспите на змия, толкова точно и хубаво бяха поставени каменните плочи. Беше сигурен, че дъждът ще се отича по тях и стотици години тс няма да пропуснат влага.
Мъжете бяха весела компания. Тежък беше дюлгсрският труд, далеч от родното село. Шегите и закачките бяха начинът дюлгерите да си починат, да забравят за близките си и това, че са далеч от тях и по-бързо да минава времето. Уста Манол винаги беше в центъра на събитията, а
Ill том “Хайдут”
27
I глава “Боляровия хан “
за съжаление на Яне, повечето шеги в началото бяха за негова сметка. Въпреки това мъжете помнеха първия ден и не прекаляваха. Макар млад и чужд. Яне беше успял да си извоюва уважението им и те се съобразяваха с него. Те помнеха добре каква воля им беше показало момчето и не смееха да го настройват срещу себе си. Яне беше щастлив от вниманието на мъжете. В хана много често отсядаха хора от най-различни краища на Империята и той познаваше почти всички народи, но за пръв път работеше толкова дълго време е хора от другаде.
Дюлгерите от Бачкьой бяха специални хора. За да оцеляват и да могат да си говорят без другите да ги разбират, всички строители от това малко село си бяха изработили специален език. Така, където и да се намираха хората, идващи от това село, можеха да се познаят. Този език дюлгерите използваха при строеж или при пазарене и така можеха да си обменят информация, без другите да разбират. Отначало този език много учуди Яне. Бачкьой се намираше навътре в планината, но все пак не беше толкова далеч от Боляровия хан, така че едва ли можеха да говорят на чак толкова различен диалект. Но когато чу как дюлгерите разговарят помежду си разбра, че това е език от който не разбира нищо. Отначало мъжете непрекъснато говореха така и той чувстваше, че говорят за него и го обсъждат. Всеки път, когато някой мъж кажеше нещо, като го гледаше, всички прихваха в смях. Това започваше все повече да го дразни. Един ден Яне каза на майстор Манол, че иска да го научат на този език, за да може да разбира всичко, което мъжете си говорят. Уста Манол обаче отказа, защото този език бил таен и никой нямал право да учи на него хора, които не са от планинското село.