Друго нещо, което различаваше планинците от хората, които Яне досега познаваше, бяха песните. Как пееха само строителите! Запееше ли един и всички го последваха. Бавни, протяжни и тъжни бяха песните, които пееха мъжете. В тях се разказваше за планината, за тежкия труд, далеч от родното село. Песните на планинците бяха много по-различни от тези на хората от равнината. Те веднага допаднаха на момчето и скоро мъжете, смеейки се, откриха, че когато пеят, момчето толкова се заслушва, че чак спира да работи. Това послужи за повод отново да го подложат на подигравки и шеги.
По някое време се наложи строежът на черквата да спре. В края на лятото тялото на Яне беше станало много силно, загоряло и почти черно от слънцето. Работата остави отпечатък върху него.
Една вечер баща му каза:
- Утре ще ходя до Бачковския манастир. Яне, ти ще ме придружиш!
Така на другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне върху гърба на Марко и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за ни
Токораз Memo
28
Ятаган и Меч
къде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или “Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката - от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му с думите: “Стани, мъ-ко, да ходиме!” или “Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с “ъ”вместо с “а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът беше подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.
Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойния пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални, ледени води на реката. Благодатна беше природата тук. Бог като че ли беше излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха тук. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те решили и из