С времето Яне всс повече свикваше с тежкия зидарски труд. Той все така продължаваше да работи с групата на Манол, но вечер, когато се прибираше, вече не падаше в леглото като подкосен, а отново поднови заниманията си с пехливанлък. Отзад зад хана, на хармана, започнаха отново да се събират с баща му и дядо му. Харманът беше широко отъпкано място, върху което се вършееше житото. Снопите жито или ръж се нахвърляха на земята, отгоре им се влачеше широка, дебела дъска, в която бяха набити червени кремъчни камъни, същите тези, които се удряха в чакмака и се получаваше искра. После някакво животно - кон, магаре, вол или катър, теглеше това дърво, което се наричаше диканя. Животното или се въртеше в кръг, или беше управлявано от някой човек, стъпил на диканята. Така, когато животното и диканята започнеха да мачкат и насичат житото, то се отделяше от класа. При това се вдигаше много прах, който проникваше навсякъде и щипеше по цялото тяло. След като свършеха работа, харманът оставаше свободен почти през цялата година. И тъй като той беше равен, трамбован и доста твърд, върху него момчетата и мъжете от Боляровия род се упражняваха в борба.
Макар да се наричаше с турското име пехливанлък - от пехливан, което означава борец, българската борба и това, което в Боляровия род се предаваше през годините като техники, беше много по-различно от турската и от всички други борби. Борбата при българите, както и при турцитс, беше на особена почит. Не минаваше събор или народно празненство без момците да се поборят и да премерят сили помежду си. Няма
Ill том “Хайдут
33
I глава “Боляровия хан
ше българин, който да не се е борил. Борбите по празниците винаги бяха съпроводени от музиката на кавали, гъдулки, гайди и тъпани. Понякога, преди битките, певици пееха песни и разказваха истории за известни български пехливани. След започване на схватката, публиката - развълнувана от събитието, се впускаше разпалено да подкрепя своя пехливанин. Всички оживено му подсказваха къде да хване, какво да направи и го предупреждаваха, когато виждаха, че противникът му готви изненада. Някои дотолкова се вживяваха, като че ли сами участваха в борбата.
Понякога хората по цяла година чакаха, за да присъстват на следващия сблъсък между двама изявени пехливани. Историите за някои от схватките се разказваха дълго след като борбата беше завършила. Песни се пееха за най-изявените имена сред борците. Повсчето “шампиони” произлизаха от изявени пехливански родове. В тях децата още от малки се учеха да се борят. Техниките и хватките се предаваха от поколение на поколение. Разбира се, понякога в борбите побеждаваха и самоуки борци, надарени с изключителни умения или качества.
Болярови, наред с няколко други рода, бяха сред най-известните пехливани в България. Доколкото Яне знаеше, пехливанските борби бяха популярни повече на юг от Балкана, особено на югоизток от Филибе. Имаше един род, с когото Болярови “воюваха” от поколения наред. Това бяха Бимбелови от Пашакьой. Всъщност това сигурно беше най-известният пехливански род. За разлика от тях те бяха богати и се бяха разпрострели и из околните села на Пашакьой (днес Болярово). Още от малки децата от Болярови знаеха, че някога трябва да се изправят срещу някого от Бимбелови и затова още от деца се готвеха за тази борба, но преди това трябваше да надвият всички в района на Станимашко.
Мъжете от неговия род се учеха да се борят на харман, макар че борбите щяха да се водят на трева, която беше много по-мека. Така щяха да се научат да са силни и смели, защото не го е страх този, който е хвърлян на земя по-твърда от камък и твърд като камък става такъв борец. Макар още младеж, Яне знаеше имената на всички хватки в борбата. Досега винаги дядо му му казваше какво да прави, а ако баща му се включваше, то беше само за да се побори с него. Сега обаче за пръв път Яне се упражняваше сам, без брат си и промяната веднага дойде. Той не можеше да разбере дали тя е заради думите на баща му, че вече е сам, но веднага я усети. Досега дядо му и баща му винаги го бяха учили на общи техники, а сега започнаха да му показват хватки, които знаеха само Болярови. Това бяха хватки, измислени от техните деди, които им бяха помагали да побеждават и да оцеляват. Двамата по-възрастни мъже настояваха Яне да научи всичко дословно и не му позволяваха никаква
Тикораз Memo
34
Ятаган и Меч
промяна или интерпретация. Мина доста време преди момчето да разбере защо изведнъж всички станаха толкова сериозни. Това вече не беше игра. Докато останалите техники или се знаеха от всички, или бяха в арсенала и на други пехливани, техните, Боляровите хватки, се знаеха само от тях и тяхно задължение беше да ги предадат на поколенията и то непокътнати. Яне разбра, че така както сега по-възрастните мъже учеха него, така след време той щеше да учи своите синове, и то без да им позволява каквато и да е промяна. И много по-сложни, и с много повече мурафети бяха тези техники.