Когато се занимаваше с пехливанлък, Яне забравяше за времето и за това, че има друг свят, освен на алая. Толкова му беше интересно, че понякога не усещаше кога е станало посреднощ. Тогава се измиваше на ведрото с вода, което измъкваше сам от дълбокия бунар и си лягаше. Тежката работа през деня и борбата посреднощ оставиха отпечатък върху тялото му. Постепенно започна да се чувства все по-уморен. Не можеше да прекъсне с борбата, толкова интересно му беше всичко, но вече едва намираше сили да носи и сече камъните. Добре че черквата беше към завършване. От ден на ден тя израстваше все повече и повече. И когато вече оставаше само покрива и завършителните работи, на Яне започна да му става все по-леко, а и баща му се включваше да помага.
Имаше и още една причина, поради която Яне толкова упорито се упражняваше в борба. Той искаше някой ден да пребори уста Манол. Мъжът все още беше по-силен ог него, но Яне знаеше, че още повече е заякнал и вече има сили да се мери с него. За момчето беше ясно, че единственото в което отстъпва на майстора зидар е силата, затова се подлагаше на този изнуритслен труд. Сам той вече можеше да напипа кръглите си като топки и твърди като камък мускули на ръцете. Уста Манол щеше да му падне. Предният път го беше повалил, но скоро вече нямаше да може да го направи. Яне все още копнееше за разплата, заради “солените” шеги на майстора. Този ден обаче не дойде. Една сутрин, както си слизаше по баира към черквата, забеляза каруца, на която мъжете, с които толкова много време беше работил, товареха инструментите си.
- Какво става? Уста, къде сте тръгнали? - Яне питаше с вълнение в гласа, след като беше тичал надолу по баира.
- Аааа, Яне? - Манол му говореше, но така че всички да чуват. - Готови сме, построихме черквата, точно така, както се бяхме разбрали с баща ти. Той ни плати щедро за труда и сега се прибираме. Тази вечер най-после ще си бъдем по къщята.
- Но, няма ли да останете? - Яне беше потресен. Въпреки че сам виждаше, че черквата е завършена, той не можеше да повярва, че майсторите, с които се беше сприятелил, ще си тръгнат толкова скоро и така внезапно.
Ill том “Xaiidym “
35
1 глава “Боляровия хан “
- Тръгваме си! - усмихна се с широката си усмивка майсторът и показа всичките си бели зъби. Слънцето блестеше в русата му къдрава коса. Толкова му беше приятно да работи с цялата група от Бачкьой.
- Няма ли да се поборим? - Яне знаеше, че устата обожава да се бори и няма да откаже такава покана.
Сега обаче мъжът не обърна внимание на думите на момчето, а продължаваше да товари каруцата. Явно толкова се беше задълбочил в това което правеше, че говореше с Яне без дори да повдига глава.
Момчето, което отначало беше искало реванш, изведнъж разбра, че иска да задържи майсторите или може би да тръгне с тях. Изненадан от себе си той каза:
- Може ли да дойда с вас?
Чак сега думите му подействаха на мъжете, те вдигнаха глави и изненадани го изгледаха.
- Ти пита ли баща си? - поинтересува се майсторът.
- Не, не съм.
- Тогава ходи да го питаш, ако искаш да дойдеш!
- А вие ще ме вземете ли със себе си, ако ме пуснат нашите?
- Първо питай! - каза Манол.
Този отговор даде криле на Яне. Никога досега не се беше замислял, че някога ще може да напусне хана. Той знаеше всичко тук. Не искаше цял живот, като баща си и дядо си, да прекара на едно място, в непрекъснато блъскане на земята. Сега тичаше нагоре към хана. Още от входа видя дядо си.
- Дядо, дядо, ще ме пуснете ли да отида с майсторите? Искам да строя черкви с тях!
- Какво? Ти пита ли баща си?
- Не, не съм го питал.
- А сигурен ли си, че искаш до тръгнеш с дюлгерите? Тежка е тяхната работа и далеч от дома.
- Да! - Яне отговори категорично, въпреки че само допреди малко даже не се беше замислял върху това.
В този момент от къщата излезе майка му и тъжно зави, точно така, както когато беше загубила братята му. Тя явно беше чула разговора с дядо му.
- Иване, Иване… - виеше на умряло майка му.
Само след миг разтревоженият му баща излезе от обора. Ръцете му бяха изцапани със ярма и плява, явно току що беше хранил животните. Викът на жена му го беше привлякъл и гой идваше да види какво лошо се е случило.
- Какво, ма? Какво пак е станало?
Токораз Memo