36
Ятаган и Меч
Все така, с навити ръкави, изпод които се подаваха силните му ръце, той идеше към къщата. Майка му се беше проснала на земята и все така виеше. Яне изпита жал към тази жена, която беше загубила синовете си и сигурно би се втурнал да й помогне, да я подкрепи и вдигне от земята, ако не знаеше, че причината за тази мъка беше той самият. Сега обаче той се нуждаеше от смелост, за да се изправи срещу баща си. Баща му явно осъзна, че от майка му нищо няма да разбере и се обърна към най-възрастния от мъжете на Боляровия род.
- Какво става, тате?
- Нищо, Яне иска да те пита нещо…
Яне така и си остана в хана. Той дълго тъгува за уста Манол и за неговата група от дюлгери. Момчето помнеше селото, от което идваха строителите, и си представяше какво щеше да бъде, ако го бяха пуснали да замине с тях.
Отначало се чувстваше много зле, но с времето позабрави и отново се отдаде на тежка работа и занимания с борба. Колкото и да работеше през деня, не беше така уморен, както когато работеше на строежа, затова сега се отдаде на борбата. Една вечер Яне се изправи срещу баща си. Той искаше да му докаже колко е пораснал и че вече е достатъчно голям, за да взема сам решенията за живота си. Отначало момчето даде съпротива, баща му натисна и така постепенно се сбориха с всичка сила. След малко и двамата дишаха тежко и Яне видя, че баща му се напряга докрай, той вдигна Яне във въздуха и с всичка сила го удари в земята. Харманът беше отъпкан и много твърд. За миг пред очите на момчето причерня. Боляровият начин на борене беше характерен с това, че при хвърлянията целта не беше само да се хвърли, а човекът да се вдигне високо над главата и след това със сила да се удари в земята. Българската борба, за разлика от турската пехливанска борба, беше суха. Турските борци се бореха след като обилно намазваха телата си със зехтин. Това правеше захвата много труден и се отразяваше на техниките. В турската борба беше много трудно да се направи силно хвърляне и по-скоро се получаваше събаряне. При българската борба мъжете се събличаха голи до кръста и се бореха. Така хвърлянията ставаха посилни, чисти, а борбата - побърза и по-технична. Техниките на Боляровия род бяха по-силови. При тях се наблягаше на удара на човека в земята. Яне вече познаваше особеностите на хвърлянията на неговия род. Това бяха много трудни и силови хвърляния.
Сега баща му го хвана и го вдигна високо. Яне опита да се съпротивлява, но не успя. Ударът беше силен и момчето за миг загуби съзнание. Когато дойде в съзнание, баща му беше натиснал главата му към земята и го задушаваше. Момчето знаеше, че баща му е човек с биволски
Ill том “Хайдут
37
I глава “Боляровия хан
нерви и може винаги да се самоконтролира. Пехливанлъкът обаче беше научил и него да запазва съобразителност и да не губи присъствие на духа, пред каквато и да е трудност. Яне знаеше, че баща му не го натиска със злоба и никога такъв пехливанин няма да си позволи да вложи емоции в борбата. Борбата беше връзката на човек е Бог. Тя беше като молитва на умиращия, без надежда, без съжаление, без емоции и чувства, искрена и чиста. Борбата беше свещена за Боляровия род. Яне знаеше всичко това, но силата на татковата му ръка така го стискаше, че вратът му пращеше. Това го накара да се притесни. Ако баща му действаше под емоции, той би имал шанс, но срещу човек с хладен ум и решимост нищо не можеше да направи.
Някъде отдалеч дочу гласа на дядо си, който умоляваше баща му да го пусне. Знаеше, че това няма да помогне и баща му със сигурност щеше да направи това, което бе решил. Дядо му нямаше да се намеси в борбата, защото това би означавало неуважение и обида. Това беше последната му мисъл преди отново да загуби съзнание…
Следващите дни не можеше да тренира. Цялото му тяло го болеше и беше натъртено. Една вечер дядо му го вдигна от постелята и каза:
- Ставай, трябва да продължиш да се бориш!
- Но, дядо, всичко ме боли!
- Ще се бориш облечен! - каза дядо му е нетърпящ възражение глас.
После дядо му намаза тялото му е някакъв топъл зехтин. Яне помисли, че ще му показват техники на турската мазна борба. Това обаче не се случи. След като го намаза с претопленото дървено маело*, което със сигурност имаше някакви горчиви билки в себе си, му подаде дебела дреха с къси ръкави. Тази дреха беше къса и се връзваше с връв за кръста. Яне беше виждал турците да носят такава дреха. Тя се наричаше джепкен. Момчето облече джепкена и в следващите дни се бореше облечен с него. За да му партнират, дядо му, а и баща му, също обличаха джепксни. Така борбата ставаше много побърза и беше много удобно да се налага захват. Освен това захватите ставаха много силни и трудно се разкъсваха. Така воденето за хвърляне ставаше много по-лесно, а и техниката на вдигане и удряне на човека в земята ставаше много по-добре и по-лесно.