Скоро тичащите след него мъже с усилия се спираха зад него. Той изпита известно притеснение, защото някой от гях можеше без да иска да го побутне и той да полети надолу - към гибелта си. Инстинктът го накара да отстъпи крачка назад.
*авджии - ловджии, ловци
Токораз Memo
8
Ятаган и Меч
Всички преследвачи застанаха на ръба на водопада и гледаха надолу. Те разпалено обсъждаха това, което преследваното от тях момче беше направило. Хайката беше сформирана набързо и тарторите в нея не бяха изявени достатъчно. Все пак по-старите мъже, за които се смяташе, че имат повече опит, водеха потерята. Единият от тях каза:
- Кой ще скочи във водопада?
- Не виждаме дъното, не знаем какво има отдолу. Може да е плитко и да се пребием. По-добре да не скачаме - отговори друг.
- Как ще го проследим? - попита пак първият.
- Той се е пребил. Мъртъв е, това е ясно. Какво има да го преследваме?
- Докато не открием трупа, няма да прекъснем преследването!
По всичко си личеше, че една част от преследвачите са разколебани и вече искаха да се прибират и само малка част от тях бяха решени да преследват беглеца докрай. Той разбра, че организацията на хайката е много слаба. Въпреки че участваше в нея, той имаше собствена задача и трябваше да се справи сам. Без повече да слуша обърканите спорещи тартори, той се втурна вдясно. Водопадът беше издълбал корито, което лежеше някъде там долу. От двете страни то беше обградено с високи скатове, които рекичката от стотици години беше прорязвала и сега тя течеше някъде там, на няколко човешки боя разстояние под него. Всеки опит да скочи от толкова високо, щеше да струва живота му. Той тичаше по единия скат на рекичката. На пътя му се изпречваха храсти и дръвчета, въпреки това на няколко пъти поглеждаше надолу. Никъде нс се виждаше и следа от човек, но продължаваше да бяга, колкото сили има. Няколко потераджии се втурнаха след него. Те го последваха съвсем машинално. На моменти го застигаха и той ясно чуваше тежките им стъпки, които чупеха съчките, нападали по земята. Тичаше бързо и се опита да вземе преднина. Никога преди това не беше идвал тук и не знаеше как продължава рекичката. Все някъде скатовете трябваше да се снижат и тогава той щеше да разбере какво се е случило с преследвания. Момчето или се беше пребило и тялото му лежеше обезобразено върху камъните и плитчините, или беше удавено и реката щеше довлече тялото му. А ако се е спасило, трябваше да мине от тук. Нямаше как да се измъкне от друго място от този капан. Така преследвачите мислеха да пресекат пътя на беглеца. Той не вярваше, че беглецът въобще е оцелял, но все пак това наистина трябваше да се докаже. Докато продължаваше да тича, откъм гърба си дочу изстрел. Рязко спря. Опита се да надзърне и да види какво става там долу. За съжаление няколко храста му пречеха да види водопада. Не смееше да стъпи на самия ръб, за-щото се притесняваше да не би почвата по ръба да е подкопана, да се откърти и да се пребие, падайки долу. Остана загледан надолу. За всеки
Ш том “Хайдут
9
/ глава “Боляровия хан “
случай се беше хванал за жилавия клон на един от храстите, порасъл на ръба. Тогава го видя. Той тичаше приведен. Беглецът, който преди малко беше преследвал по петите, наистина беше скочил в бездната на водопада и беше оцелял. Сега мъжете, застанали на ръба горе, стреляха по него. Чуха се още няколко изстрела и той видя облачетата, които се появяваха близо до краката на бягащото момче. Пръстите му започнаха да се хлъзгат по клона и той повече не можеше да остане така. Миг преди да се изтегли обратно видя как тичащото момче тежко се подхлъзна и се строполи на земята. Беше сигурен, че е паднал от подхлъзване или препъване, а не от куршум, защото много добре беше видял всичко. Издърпа се към “по-здраво” място и бързо пое надолу по посока на потока. Тичаше по-бързо от останалите. Сега отново имаше смисъл да тича, защото беше видял, че момчето е още живо. Трябваше да изпревари останалите, за да се опита да го спаси. Мина доста време преди да намери пътечка, която стръмно се спускаше надолу. Единственото място, към което можеше да води пътечката, беше реката долу. Влачейки се по задник, се спусна надолу. Коритото на реката беше доста широко и открито. От двете страни се извисяваха бреговете - високи и отвесни. Той беше сигурен, че това е най-близкото до водопада място, по което можеше да се спусне към коритото на реката. От спускането дланите на ръцете му бяха ожулени, а треви и тръни бяха нажулили краката му там, където потурите му се бяха вдигнали нагоре и бяха открили кожата му. Той беше сигурен, че има преднина пред беглеца. Това означаваше, че със сигурност удареният при падането по облите камъни, ако вече не беше застрелян, тича срещу него и между тях двамата няма никого. За негово съжаление мъжете, които го следваха, също сс спуснаха, тътру-зейки се по пътеката и пльоснаха във водата. Всички те бяха турци от едно близко село - Касъмово (днес Моминско). Те участваха в хайката почти случайно, за разлика от останалите участници в потерята, които имаха истински мерак да убият или да заловят беглеца. Това бяха българи и живееха в най-близкото село до Боляровия хан - Катърли (днес Боянци). Той не беше от Катърли, а от Боляровия хан и не искаше потерята да залови беглеца, а по-скоро искаше да му помогне да избяга. Турците не знаеха всичко това и веднага го избраха за временен водач.