От одеве Яне очакваше момиченцето да заспи, но то продължаваше с въпросите си. За да я успокои и за да не прогони съня от клепките й, той отговори:
- Да, ще имаме деца.
- Едни такива малки, като мен?
-Да.
- Аз ще бъда по-голяма от тях, нали?
- Да! Да!
В този момент Василка, като сянка, се надвеси над Яне. От одеве той отговаряше напълно машинално и мислеше, че старицата не слуша бърборенето на детето.
- Веднага търчете и си лягайте по леглата! - строго каза жената.
Момичетата веднага усетиха надвисналата опасност, разсъниха се и
побягнаха към леглата. Съблякоха се и по най-бързия начин се завиха.
Старицата не беше доволна. Като поглеждаше към тавана, тя заговори:
- Велккооо, Георгиеее, как ви изгледах, без да ви усетя? Колко послушни, добри и подчинителни бяхте? Колко по-лесно се гледат момчета? Тия двете са същински пожар, особено едната! - всичко това беше казано така, че Яне да го чуе. - Ще се жени! Още не е проходила и вече ще се жени! Знаеш, че не трябва да се жениш за тях!
Яне разбираше, че Василка говори на него, но той не мислеше сериозно това, което беше казал. Просто искаше да приспи детето. Старата обаче продължаваше:
- И знаеш, че не бива да имате деца!
Тя говореше съвсем сериозно и втренчено го гледаше.
- Никога не бива да се жениш за самовила и да имате деца, защото така целият ви род ще бъде прокълнат! Помни! Ще бъдете прокълнати до десето коляно! Няма по-силно проклятие на света от това! Сам Бог бди над това! Никога не бива да се женят змей и самовила! Ако това се случи, децата им ще бъдат надарени със страхотни качества, чувствителност, ефирност и влечение към мъдростта, знанието и изкуствата! Те
Токораз Memo
394
Ятаган и Меч
ще бъдат много умни и ще създадат нещо ново като род и вид, но ще бъдат проклети и непрекъснато ще ги дебнат нещастия, лош късмет и страдание! Не създавайте нещастно поколение! Никога змей и самовила не бива да имат деца! Това ще обрече целия ви род и наследниците до десето поколение на нещастие! До десето коляно е тази магия! Запомни това!
Яне помнеше всички тези неща.
Мирза се беше дръпнал. Турчинът беше стъписан от непровокирано-то “избухване” на жената. Без никаква причина тя беше изгонила децата и се беше нахвърлила върху Яне. Башпехливанинът не беше направил нищо. Сигурно думите, които беше казал, са били обидни за старата жена.
Мирза не можеше да разбере отношенията в семейството. Башпехливанинът, който беше много богат мъж и можеше да има каквото си поиска, живееше без жена и харем. Почиташе и страшно уважаваше старата жена, която не му беше никаква, нито майка, нито баба. Той я слушаше и й се подчиняваше. Мирза беше разбрал, че децата не са никакви на старицата и на Яне, но пък той се грижеше за тях. Не можеше да си обясни всичко това. Яне нямаше роднини или поне не ги спомена нито веднъж за времето, в което бяха заедно. Към тези хора той се отнасяше като че ли те бяха неговото семейство, но всъщност не бяха.
Най-накрая дъждът, който повече приличаше на потопа, залял земята по времето на Ноя, спря. Пекна топло пролетно слънце, но топлината му все още не можеше да изсуши земята. Яне изчака няколко дни. Той не искаше да рискува. Мирза всеки ден броеше парите, които бяха взели от Велковата дупка. Той непрекъснато се интересуваше какво се беше случило в пещерата и защо мъжът ги беше нападнал.
- Кой е той? - питаше Мирза.
- Той е мъртъв! - кратко отговори Яне. - Ще умре веднага след борбите!
Ако турчинът беше чул това преди една година, не би повярвал, но
след като сам беше видял как този съвсем млад мъж, беше победил най-добрите пехливани в света, беше разбил цяла банда само с една пръчка, след като беше видял пещерата със съкровищата и знаеше, че момчето е спасило самия султан Ахмед III, той му вярваше. Щеше да повярва на всичко, което той му кажеше. Само преди година Мирза не знаеше нищо и не беше чувал нищо за народа, от който произлизаше Яне. Сега вече знаеше много за тези прости и сурови хора. Той беше видял как децата получиха по един шамар заради това, че Яне се беше борил с тях или може би момчето беше казало нещо на бабата, нещо, което я беше ядосало и което Мирза не можеше да разбере. Тези хора бяха странни. Султанът ги смяташе за свои роби - рая, но те имаха доблест, морал и някакви
Ill том “Хайдут
395
III глава “Едирне”
странни закони. Те бяха сурови, но можеха да обичат и имаха най-красивите деца. Тези поданици на султана бяха много интересни на Мирза. Чак след като се запозна с башпехливанина, той се сети, че в последния рекрут султан Ахмед III беше поискал мъжете, които се вземат при девширме, да бъдат само българи и то само от Станимашко, Загорско, Филибелийско, Хаскьойско и Ямболско. Сега Мирза като че ли започна да разбира защо султанът беше решил така. Колкото повече ги опознаваше, толкова повече започваше да ги разбира и харесва. Ако той беше султан, също би искал еничарите му да бъдат избрани ог тези мъже.