Ill том “Хайдут
399
III глава “Едирне
Вълко. Как ли се чувстваше сега водачът на рода Бимбелови? В колко различно положение се намираха днес двата враждуващи рода. Болярови бяха останали шепа хора. Двамата по-големи братя на Яне бяха мъртви и днес той беше единственият, който да продължи рода. От него зависеше дали родът ще продължи да съществува, или ще изчезне.
Бимбелови бяха в другия полюс. Те бяха стотици, родът се беше разраснал и се роеше. Освен в Пашакьой, родът се беше пръснал из околните села и чрез Шейтанови беше стигнал чак до Козбунар. Много Бимбелови имаше и в близкото село Ичме, имаше и в Узункьой. Днес зад Вълко можеха да застанат стотина юнаци, а Болярови бяха останали трима мъже - дядо му, баща му и той.
Яне гледаше приближаващите се към него мъже и продължаваше да си представя, че ги предвожда. Всеки от тях със сигурност беше пехливанин и хайдутин. Това беше неговата мечта. Кауците, които всъщност също трябваше да бъдат подразделение на Бимбелови, трябваше да станат такива. Чак сега Яне разбра, че това е неговата мечта. Кауците, които бяха твърде разнородни, трябваше да станат такива!
Мъжете спряха пред Яне, като “заковаха” конете си. Буря не спираше да лае. Шведите се отдръпнаха настрани. Усещането за тревожност у тях се засилваше. Досега те бяха познавали тези мъже, като топли и гостоприемни. Те бяха усмихнати и добродушни, но сега ги виждаха в съвсем друга светлина. Това като че ли бяха други хора. Веждите на всички бяха сключени, а очите им бяха като на орли. Това бяха страшни мъже. Всеки момент можеше да се очаква да развъртят страховитите си ятагани. И цялата тази омраза беше насочена към един човек, но той като че ли не забелязваше това.
- Кой си ти? - почти изкрещя Вълко.
- Аз съм Яне Боляров, башпехливан! Дошъл съм да предизвикам най-добрите борци на Бимбелови!
- Ааааааааах! - мъжът извика от изненада и възмущение. Такава наглост тук - в сърцето на “крепостта” на Бимбелови, не беше чувал. Ако мъжът не знаеше какво говори или ако не знае кои са те, би простил. Но мъжът срещу него беше Боляров, а Болярови много добре знаеха кои са Бимбелови. Всички Болярови бяха пехливани, така че момчето много добре знаеше какво говори и каква реакция ще предизвика. Ако беше вярно, че това момче е станало башпехливан и не се кичеше напразно с тази титла, то беше дошло да предизвика всички Бимбели. То явно беше дошло да умре. За да не го съсече веднага и да се спре, Вълко силно дръпна мустака си. Така чрез болката той искаше да се върне в реалността и да се въздържи, но не успя. Изведнъж конят му подскочи напред.
- Кой си ти, бееееееее?!
Тикораз Memo
400
Ятаган и Меч
Двата коня се удариха гърди в гърди. Яне яздеше най-хубавия кон, който беше отнел от бандата на Първан войвода и Дели Узун, но враният жребец на мъжа пред него беше много по-добър. Той беше по-висок, с дълги стройни крака, което означаваше, че е много бърз и с голям отскок. Вратът на великолепното животно беше изправен нагоре и извит назад, главата му беше малка, с красиви очи и малки остри ушички, стърчащи нагоре. Тялото и вратът на коня бяха толкова могъщи, че главичката изглеждаше несъразмерно малка. Конят беше биковрат. Всички Бимбелови познаваха този кон. Това беше най-добрият кон в цялата Империя. Той носеше в жилите си кръвта на своите предци, а те бяха издръжливите коне, идващи от степите на Азия, с които българите бяха дошли до тук. Те бяха послушни и бързи. Някога китайците бяха купили от българите така наречените “небесни коне”, като бяха платили теглото им в злато. Толкова високо ги бяха оценили древните китайци. Именно тези коне бяха предали благородната си кръв в китайските коне. Бяха ги нарекли “небесни коне” не само защото бяха богоподобни, а защото българите смятаха себе си, конете и кучетата си, за потомци на техния бог Тангра, който беше Небето. Но в жилите на Звезда, както се наричаше кобилата, течеше и кръвта на арабски жребци, които бяха по-бързи от пустинния вятър, и на родопските планински издръжливи коне, свикнали да се катерят и по най-стръмните баири, и дори да бъдат товарени. Така Звезда беше събрала в себе си кръвта на всичките си предци, но беше най-високият, силен, бърз и издръжлив кон в цяло Българско, а може би и в цялата Империя. Веднага си личеше защо конят беше наречен Звезда. Когато се приближи, върху челото на коня, точно по средата, “светеше” бяла звезда, в правилна форма. Тя по-скоро беше ромб с остри върхове, но отдалече приличаше на звездичка, изгряла и светеща върху челото на кобилата. Тя беше от бели косми и контрастираше на гарвановочерния цвят на козината на кобилата. Животното беше наистина великолепно и миг преди удара предизвика възхищение у Яне. След сблъсъка на двата коня, този на Яне се опита да се изтегли, но животното на мъжа от Бимбелови беше много по-силно. Яне усети как конят му се изправя на задните си крака, но продължи. Скоро той щеше да се обърне и да падне по гръб, затискайки Яне. Башпехливанинът усети всичко това и веднага скочи настрани и назад, претърколвайки се. Докато конят му падаше тежко назад и безпомощно риташе във въздуха, Яне се изправи на крака. Той нямаше друго оръжие, затова в дясната си ръка хвана кесиджийската кама, а в лявата - пищова. Съжали, че не беше вързал ортомата за ръката си. Преди да дойдат тук се чудеше дали да не се въоръжи с ортомата, но сега вече беше късно. Яне беше учуден, не беше очаквал толкова открито нападение.