Токораз Memo
412
Ятаган и Меч
След като си припомни борбата на Болярови, Яне се захвана с техниките на Бимбелови. Той се упражняваше не само да ги прави, но и да им противодейства. Караше Мирза да застава в някакви странни положения, а след това измисляше как да избегне или да контрира действията му. Турчинът беше много недоволен. Той не беше пехливан и никога не се беше борил, затова не му харесваше да го премятат и да се върти като пумпал в ръцете на башпехливанина.
Когато и това свърши, Яне изпита желание да се сбори силно с някого. Само след миг Мирза беше проснат на земята, с изваден въздух. Турчинът се беше стягал, както му беше казал башпехливанинът, но това не помогна. Сега той лежеше, гърчеше се и не можеше да вдиша. Чак сега Яне си даде сметка, че това, което за него бе леко хвърляне, за Мирза беше силно и болезнено. Той се извини на водача си и го изпрати до стаята му да си легне. Мирза пъшкаше, охкаше и уверяваше Яне, че ако го пусне, ще се разглоби.
Тази вечер Яне дълго не мигна от вълнение. След три дни щеше да се бори. Трябваше да намери някого от Бимбелови, който да му помага. После мислите му го отнесоха към Едирне. Той си представяше новия турнир и как влиза последен на алая. След Кая той щеше да се появи последен. Пехливаните щяха да направят шпалир, да го приветстват и всички щяха да мълвят името му, като шепот, не, като легенда щеше да се разнесе над множеството.
Яне изгаряше от желание да стане и да се упражнява. Отсреща, от къщата на Вълко, все още се чуваха разговори и светлината още не беше загаснала. Водачите на Бимбелови и шведският крал още си говореха нещо…
Той щеше да победи Бимбелови, щеше да победи и на турнира. Трябваше отново да стане башпехливан. И ако сега много от пехливаните, а може би и хората, бяха решили, че е станал пръв поради късмет или за-щото останалите го бяха подценили, сега трябваше да докаже, че наистина е най-добър и силен, че Болярови са най-добрите, че българите са най-добрите!
Какво ли правеше сега Хусам? Дали беше все още в Дамаск, или вече беше тръгнал за Едирне?…
Яне се събуди. Буря лаеше ожесточено. Мирза сигурно беше станал рано и беше пуснал кучката да обикаля. Той стана и погледна през прозореца. На вратата не беше мъжът от вчера, както Яне мислеше, а Мирза водеше двама от шведските войници. Те чакаха на вратата, а турчинът отиде отново да затвори кучето в обора.
Чак когато стана, Яне разбра каква е работата. Мирза си беше взел поука от снощната борба и се беше опитал да измоли някой Бимбелов
Ill том “Хайдут “
413
III глава “Едирие”
да помага на Яне. Но никой не беше пожелал дори когато турчинът им беше предлагал пари. Той се беше правил на глухоням и беше чувал коментарите за Яне и себе си. Бимбелови очакваха да победят и никой не искаше да издава тайните на борбата си на друг пехливанин и да му помага. Тогава, в отчаянието си, Мирза беше отишъл до шведските гвардейци. Те бяха едри и той ги беше увещал, срещу пари, да помогнат на господаря му да се подготви за борбата. Шведите се бяха съгласили. Те явно имаха нужда от пари. Това бяха същите онези двама, които бяха видели как реагираха Бимбелови, но сами не знаеха защо, та момчето беше има няма на 15-16 години и бе два пъти по-лек от тях. Какво толкова можеше да им направи?
Яне искрено се зарадва на шведите. Те бяха груби и недодялани, но силни и тежки. Той се бореше е тях и ги пазеше. Единият се казваше Освалд Бергхьом, а другият - Ингмар Олафсон. Те бяха добри войници, но от борба нищо не разбираха. Яне е учудване разбра, че смятат себе си за много добри борци. Така на края на първия ден реши да им даде добър урок. Предизвика и двамата да се борят е него. Отначало се изправи срещу Ингмар. Шведът посягаше към него, но Яне успяваше да се изплъзне. Гъвкав като змия, той успя да се промуши между краката му, мина му в гръб и го вдигна във въздуха. Шведът не можеше да стъпи на краката си и безпомощно махаше, като че бе бръмбар по гръб. За да му покаже силата си, Яне го стисна. Мъжът не можеше да вдиша и бавно започна да се задушава. Яне не виждаше лицето му, но знаеше, че главата на шведа е подута и червена. Сигурно бялото лице на скандинаве-ца изглеждаше страшно. Той виждаше червения му врат и вените, които се бяха уголемили до пръсване. Най-накрая Яне намали натиска и силно удари врата на шведа в земята, като падна заедно с него назад, извивайки гърба си като мост. Огромният мъж повече не се изправи. Неговият приятел отказа да се бори и подкрепяйки го, го отнесе в съседната къща. Яне се ядоса на себе си за това, че беше отказал шведите. Ако се беше борил по-леко, можеше да ги ползва още два дни.