След като хапнаха и Яне вече си мислеше за почивка и сън, Мирза каза:
- Ставайте и тръгваме веднага!
- Каквооо!? - Яне беше изумен. - Утре ще си тръгнем!
- За нас тук няма да има утре! Ако останем тук, няма да преживеем вечерта! Ставаме и тръгваме!
- Уморен съм!
- Уморен си, но си жив, така че ставай! Утре ще бъдеш отпочинал, но мъртъв! Ще бъдеш най-отпочиналият мъртвец!
- Не сме предупредили домакините си!
Мирза категорично настояваше веднага да тръгнат. Той стегна багажа и въобще не слушаше какво му говори Яне. Шведите чувстваха, че двамата нещо се карат, но не можеха да разберат защо.
Над селото лениво се спускаше мрак. Колкото повече здрачът се сгъстяваше, толкова по-напрегнат и категоричен ставаше Мирза. Той заплашваше Яне, че ще си тръгне сам и ще го изостави. Така най-накрая Яне се съгласи. Двамата се сбогуваха като приятели с Освалд и Ин-гмар. Яне благодари на мъжете за подготовката и за подкрепата. След това всички тръгнаха. Мирза настояваше да се крият, но Яне беше сигурен, че Бимбелови знаят всичко и няма как да се скрият от тях. Ако напуснеха Пашакьой невредими, това щеше да стане, защото Бимбелови така искат.
Скоро двамата напуснаха селото. Мелодията на песента се въртеше в главата му. Той се обърна и в мрака видя светлините на притихналото
Ill том “Хайдут
423
III глава “Едирне
село. Видя мегдана със запалените огньове и осветения чардак на Въл-ковата къща. Той знаеше, че повече никога няма да се върне тук. Беше се разминал на косъм със смъртта и беше направил голяма крачка към легендата за себе си. Двамата поеха по пътя и докато Мирза беше само щастлив, че са отървали кожата си, у Яне имаше и някаква странна тъга. Не бързаха, защото нямаше за къде. Тук, в земите на Бимбелови, други хайдути освен тях нямаше, а те явно искаха Яне да продължи пътя си към Едирне. След два дни двамата щяха да са във втората столица на султана. Там щяха да изчакат началото на борбите, защото до състезанието оставаше малко време. Яне се сети за Хусам. Дали приятелят му вече беше в Едирне? Ако го нямаше, щеше да потърси пехливанска школа, където да може по цял ден да се бори. Пари имаше достатъчно. Сети се за Кая, как миналата година преди борбите се беше молил и отдал на аскеза. Яне реши, че и той се нуждае от пречистване. Докато яздеха, взе решение да се бори през деня, а после всяка вечер да ходи да се моли в някоя православна черква в града.
Токораз Memo
424
Ятаган и Меч
ДИАРБЕКИР
След два дни двамата пътници бавно наближаваха Едирне. Мислите на Яне изцяло бяха заети с това, което предстоеше да направят в града. Той вече беше решил да отседнат в “Девечи хане”, но имаше още толкова много неща, които да направи. Голяма част от мислите му бяха заети с предстоящите борби. Мирза също беше зает с някакви свои мисли, защото от известно време двамата не разговаряха. Зад един ъгъл пред двамата се показа градът.
- Мирза ага, я чакай малко да ти дам нещо!
Докато пътуваха, през цялото време клупът на ортомата беше нахлузен на китката му, защото се притесняваше да не ги нападнат бандити, но сега, когато вече приближаваха града, Яне смъкна ортомата и я прибра в дисагите на коня. Трябваше да върже Буря, защото голямото куче щеше да плаши хората в препълнения град. Градът отново гъмжеше от хора и приличаше на кошер. Дори оттук под минаретата се виждаше прах, подобен на мъгла. Този прах явно беше вдигнат от краката на многото хора, придошли отвсякъде. Яне се сети за Хусам. Сигурно скоро щяха да се видят. До борбите оставаха броени дни. Той беше готов за турнира. Борбите с Бимбелови много му бяха помогнали да се подготви и да влезе в много добра форма за предстоящите борби. Беше видял някои свои грешки и недостатъци. Сега имаше няколко дни, за да ги поправи. Дали на борбите нямаше да му е по-лесно, отколкото беше при Бимбелови в Пашакьой? Яне си спомни как миналата година оръжията не му бяха нужни и му бяха излишни, дори му пречеха. Преди да наближат до Едирне той повика Мирза и му подаде пищова на Кара Тозю и кесиджийската кама.
- Пази ги много добре, да не ги опущомиш?
Мирза нищо не каза, но внимателно ги постави в дисагите си. Той направи това от страх, но и с пренебрежение. Сега, когато предаде оръжията си, Яне беше готов да влезе в града и вече правеше планове за бъдещето, когато от близката гора излязоха десетина конника. Яне ги погледна, в тях имаше нещо странно. Те бяха наредени в редица, явно не пътуваха по пътя. Всички бяха въоръжени до зъби и гледаха лошо към тях. Яне веднага разбра за какво става въпрос. Това бяха бандити. Момчето се сети за златните пари и съкровищата в кожената чанта на Мирза. Дали щяха да искат само парите им? Ако беше така, за тях нямаше никаква опасност. Яне знаеше колко много злато има в пещерите на Велко, затова парите не го притесняваха.