Ill том “Хайдут
45
I глава “Боляровия хап
вани. Там доминират пехливаните от училища в Едирне и Стамбул, пехливаните на султана, везирите и бейоветс, които се събират от цялата Империя и дори от Анадола. В съперничеството се намесват и пехливаните еничари, чиито център и основни казарми са именно в Едирне, и българи от земите около Хасково и Узунджово, Странджа и Източните Родопи, и Мустафа паша (днес Свиленград). Именно той е наследникът на Къркпанарските стари борби. Най-известният род пехливани от тази област се нарича Бимбалови. Та тези Бимбалови са нашите най-големи съперници и врагове. Смята се, че те произлизат от рода на прочутия Момчил войвода - цар на Родопите. Бимбалови* са голям род. Не се знае точно от кое село произлизат, но ги има в Пашакьой, Папаскьой** и Ичме (от Ичме е Стефан Караджа). Бимбалови са най-добрите пехливани в Източната част. Ние сме най-добрите пехливани в Станимашко и Филибелийско. От години водим борба с Бимбалови, за да се разбере кои са най-добрите българи пехливани. Ти си следващият ни борец. Скоро ще трябва да отидеш да се бориш на Къркпанарските борби и да победиш Бимбалови на тяхна територия. Ти трябва да получиш най-го- лямото звание за всички пехливани още от времето на братята Али и Селим - башпехливан на Къркпанарските борби. Но преди това трябва да участваш и да победиш в борбите, които се провеждат в Кърк панар до Станимака.
- Какво? - трепна Яне.
- Да, след по-малко от месец трябва да си готов да се бориш елей борба.
- Ще се боря ли? - с надежда в гласа попита момчето.
- Не само, че ще се бориш, но ще ти се наложи и да победиш. От утре сутрин започваме да се готвим, че нямаме много време!
- Готов съм! - извика момчето. Нещата бяха много подобри отколкото беше очаквал. Той щеше да се бори на борбите. Той беше Боляров. Зад него щяха да застанат дядо му и баща му. Чувстваше се готов да се бори и да се изправи пред когото и да е. Той щеше да стане най-големи- ят пехливан в Империята. Някой ден щеше да завоюва званието башпехливан.
От тази вечер започна подготовката му. Момчето беше щастливо, за-щото получи от дядо си киспет. Това бяха тесни кожени гащи от най-високо качество на кожата. Мазната борба беше много по-различна от на
*бел. на автора - пехливанският род, за който става дума, се е наричал Бимбелови, но може би в някои райони на страната е бил известен като Бимбалови. Това е родът дал най-много пехливани в българската история. Сред тях е Стефан Караджа, роден в село Ичме. Авторът много добре си спомня как дядо му нарича Бимбелови Бимбалови, затова от тук нататък Болярови наричат Бимбелови по този начин.
**днес Попово, от това село именно произлиза националният герой Индже войвода, за когото се смята, че също е от Бимбеловия род
Токораз Memo
46
Ятаган и Меч
чина по който досега се беше борил. Тя беше много по-статична от българската суха борба. Тъй като тялото беше мазно, трябваше да се наложи стабилен захват. Нямаше друг начин това да се направи, освен с цели ръце и притискания или захват на киспета. Ако искаше да наложи захват, за да “изчисти” мазнината от тялото на противника, дядо му и баща му го научиха да прави ръката си като вендуза, а след това да удря шамар в тялото на врага. Така мазнината “избягваше” и беше много по-лесно да се хване тялото. Този шамар трябваше да се направи много силно. Той се наричаше еленси. Дядо му го заведе до дървения стълб, който подпираше покрива на кирпичената къща в която живееха и го накара на него да тренира своя удар. Този стълб беше от ливански кедър и беше квадратен, а не объл, както Яне беше виждал на други къщи. Отначало това му се стори много интересно, но дядо му каза, че трябва да нанася всеки ден по сто шамара с едната и сто шамара с другата ръка. След няколко дни биене на шамари ръцете на Яне се разраниха. Баба му ги превърза и ги наложи с билки, като мърмореше срещу дядо му, но момчето продължи всеки ден, след заниманията си по пехливанска борба, да бие своите еленси. “Ще събори къщата!” - непрекъснато мърмореше и недоволстваше старата жена.
През деня Яне работеше, а вечер отзад на хармана започваше заниманията си с мазна борба. Баща му също се намазваше със зехтин. Мазната борба беше много по-бавна и зависеше много повече от силата, отколкото от техниката или бързината. При нея почти нямаше възможност да се изпълни амплитудно хвърляне и се получаваха по-скоро поваляния. От строежа на черквата и работата при уста Манол ръцете, а и цялото тяло на Яне, бяха заякнали. Мускулите му бяха изпъкнали и бяха станали твърди като каменни топки. Въпреки силата, която чувстваше, елейната борба беше толкова уморителна, че в края на упражненията той нямаше сила да хване каквото и да е. За да поддържа силата си, той поиска разрешение от дядо си и баща си и всеки ден започна да пренася една купчина от големи обли камъни, от тези, които се използваха за градежа на бунари. Така единият ден той пренасяше камъните от едно място на друго, а на другия ден ги връщаше обратно.