Токораз Memo
434
Ятаган и Меч
ваше от рядка, бяла, проскубана брада. В лицето на турчина имаше нещо отблъскващо. Яне беше принуден да се поклони, защото предвождащите го пазачи го натиснаха надолу.
- Яне ли те викат? - гласът на кадията беше равен и спокоен. Този глас беше като на друг човек.
- Да! - кратко отговори Яне.
- Яне Боляров?
Яне се успокои, кадията явно знаеше кой е. Султанът сигурно вече беше заповядал освобождаването му.
- Да, аз съм Яне Боляров.
- Ти си башпехливанинът, така ли?
- Сигурно вече има нов башпехливанин!? - каза Яне.
- Аха! - турчинът многозначително поклати глава и тюрбанът заплашително се заклати, като че ли всеки момент ще падне.
Гласът на мъжа действаше успокояващо на Яне. Той явно знаеше кой е и по всичко си личеше, че е добронамерен.
- Щом веднъж си станал башпехливан, това остава за цял живот.
Яне се учуди на този отговор и в потвърждение само поклати глава.
- Тези дни цялата Империя говореше за теб!
Яне още повече се успокои, значи все пак е бил обсъждан. Той се чудеше дали да попита кадията за някаква компенсация и дали да се разсърди, че пропусна шанса да защити титлата си. Кадията обаче му направи много добро впечатление. По всичко си личеше, че той е спокоен, уравновесен и правдив човек. Изглеждаше неприятно и отблъскващо, но си личеше, че е умен мъж.
- Ще ме пуснете ли? - попита направо Яне.
- Не мога! Знам, че си спасил живота на нашия превелик владетел, че си много известен, всички пехливани, а и обикновените хора, те защитават. Аз също искам да те пусна, но законът не ми позволява.
- В какво съм обвинен, ага?
- Ох! - изпъшка агата. - Обвинен си в хайдутство и в това, че си бил главатар на банда. Вярно ли е това?
Яне, разбира се, веднага отрече. След това кадията поздрави и с това показа, че разговорът е приключил. Яне остана изненадан. Нищо не беше разбрал. Пазачите го отведоха обратно. За негова изненада те го върнаха в затвора и скоро решетките хлопнаха зад гърба му.
- Какво стана? - веднага попита дядо Личо.
- Нищо, нищо не разбрах.
После той се умълча и дядо Личо разбра, че повече не бива да пита. Яне беше притеснен, че го върнаха зад решетките. Той беше очаквал веднага да го освободят. Когато сподели с дядото и останалите, те му отговориха:
Ill том “Хайдут
435
IV глава “Диарбекир
- Никога не пускат веднага. Ако те пускат или ако те отведат, ще го направят утре зарана.
Тази вечер също беше мъчителна. Различни образи, изречения, миризми и звуци се смесваха в съня му и той не знаеше кое е истина и кое сън.
Рано на другата сутрин в кауша влезе юзбашия, който започна да подритва хората. Ритна по краката и Яне, и дядо Личо. Яне трепна. Чувстваше се толкова близо до освобождаването. Чакането си беше заслужавало. Толкова радостно му беше. Скоро дните и нощите в кауша щяха да са само лош спомен, към който щеше да се връща в разказите си. Дали това нямаше да е един от куплетите на песента за него? Не знаеше. Изведоха ги навън и ги строиха. След това поименно ги извикаха. Яне чу името си и сърцето му трепна. Свободата беше толкова близо. След това обаче, за негово учудване, не го отделиха от групата. “Може би ще освободят всички” - помисли си Яне. Останалите мъже започнаха да се сбогуват. Яне беше в шок. Той все още очакваше да го освободят, но това все не ставаше. Когато всички се сбогуваха, бинбашията се качи на коня, извади сабята си и поведе затворниците. Войници ги пазеха от двете страни. На някои от затворниците бяха закачени табели, върху които беше написано в какво са обвинени. На Яне нищо не закачиха и той отново се обнадежди, но пък не го отделиха от групата, а го поведоха с останалите.
Улиците на града бяха пълни с много народ. Всички те спираха и гледаха затворниците, понякога ги обсъждаха и ги сочеха с пръст. Повечето от гърците се смееха, но на няколко пъти Яне видя просълзените очи на българи и турци. Скоро осъзна, че всичко това е заради него. Хората сочеха него и за него говореха, явно го познаваха. Всичко това продължи, докато цялата група от затворници не стигна до пристанището. Тук суматохата и глъчката се смесваха с цветове и миризми от цял свят. Корабните сирени се сливаха с гласовете на ходжите от минаретата, лодкарите извозваха последните пътници до гемиите и корабите, а повечето затворници, особено тези от тях, които бяха от Истанбул, се прощаваха с близките си, които бяха дошли да ги изпратят.