- Как се казва това пристанище? - попита Яне.
- Саркеджи скеля - отговори му нечий глас.
Яне се обърна и видя, че зад него, окован във вериги, ходеше Герджика.
- Ти от гука ли си? - попита Яне.
Мъжът не отговори, но беше ясно, че отговорът е “Да”. След малко той каза:
- Бях главатар на една от най-големите градски банди в Истанбул.
Чак когато стъпи на кораба, Яне разбра, че няма да бъде освободен и
че сигурно е осъден. Разпита останалите мъже и разбра, че според зако
Токораз Memo
436
Ятаган и Меч
ните на турското правосъдие присъдата се прочита чак щом заточениците пристигнат на определеното за изтърпяване на наказанието място.
Яне за пръв път в живота си се качваше на кораб. Усещането беше странно, подът под краката му се клатеше. Българинът стоеше и като омагьосан гледаше Града на градовете, най-големият град на света, столицата на султана - Истанбул.
Скоро корабът вдигна платна и потегли. Всички затворници бяха възбудени. Мъжете му обясниха, че натам, накъдето са тръгнали, има два пътя и е много важно по кой ще тръгнат. Всички бяха доволни, защото корабът беше тръгнал на юг.
Първият маршрут - този с който се разминаха, беше на север през Черно море до град Самсун и от там пеша през Амасия, ‘Гокат, Сивас, Еледжик и Харпут за Диарбекир.
Вторият маршрут - този по който те се движеха, беше през Мраморно, Егейско и Средиземно море до град Искендерун, а после Билян, Ха-леп, Урфа и Сиверек.
Пътуването по море беше истински отдих за изстрадалите души и тела на затворниците. Яне пак беше лежал малко, но някои от мъжете бяха прекарали месеци в мрачния цариградски зандан, докато чакат да се набере групата за тръгване. Сега чистият морски въздух и свободният режим на кораба бяха за тях като земен рай. На всяко пристанище, на което спираха, пазачите им разрешаваха няколко от тях да слязат и да купят нещо за ядене. Корабът спря през нощта на Алкира, после стигнаха до Амастра, след това спряха и на Ямболи. После Синап и Самсун. Пазачите им за никъде не бързаха. Яне отначало беше в шок, защото мина доста време преди да разбере, че беше осъден и в момента го водеха на заточение. Той все се оглеждаше и очакваше отнякъде да се появи вестоносец, който да отмени присъдата му.
По време на пътуването по море се случваха и интересни случки. Поради много силна буря, корабът акустира в пристанището на Ираклия. Тук лодкарят грък, който трябваше да превози заточениците до пристана, настоя да качи едновременно всичките 11 човека, които искаха да слязат на брега. От страх да не се обърне лодката, заточениците настояваха да бъдат придвижени на два пъти. Препирнята продължи дълго, докато най-накрая към групата не се присъедини Герджика, който не се стърпя и наказа гърка, заради ината му. Яне само гледаше. Освен пазачите с групата беше изпратен и един милязимин*. който да зачисли заточениците. Той се присъедини към групата по време на пътуването. Изненадата за Яне беше огромна, когато видя, че това беше Махмуд. Освен Герджика, сега и Махмуд беше тук. Облаци се събраха над безоб
*милязимин - пазач в затвор
Ill том “Хайдут
437
IVглава “Диарбекир”
лачното небе на Яне. От Махмуд заточениците разбраха нещо, което знаеха и говореха от много време, а именно, че пътуват към Диарбекир. Махмуд поиека подкуп - от всеки човек по 10-20 гроша, за да ги държи по-свободно. Така и стана. След като събраха парите режимът стана още по-лек. На кораба им сваляха веригите. Виждаха единствено екипажа на кораба. Моряците вършеха задълженията си, командвани от разстояние. Капитанът и войниците по цял ден и цяла нощ стояха по каютите си и пиеха или играеха на карти - комар. Понякога, когато се скарваха, виковете им се носеха над цялата палуба. Керванът може би разглеждаше работата си като почивка с разходка. Заточениците спяха в трюма, между балите с товар. Всъщност корабът беше нает само за тях, но така капитанът, бинбашията и милязиминът си поделяха по някоя пара заради превоза на стоки.
Режимът беше толкова свободен, че по някое време пазачите започнаха да викат по някого от тях, който има пари или злато, да играе с тях. Явно им беше омръзнало да въртят парите помежду си. Яне използва времето да почива и да мисли. Времето беше много добро. Лятото все още беше в разгара си. На палубата грееше слънце, но и постоянно полъхваше свеж, ободряващ, морски ветрец. Те стояха с дядо Личо и макар да им беше тъжно, по цял ден се препичаха на слънце, свиреха и пееха. Яне откри, че гайдата не е пригодена само за планините и звукът й, както се носи над родопската шир, така се носи и над морето. Звуците й като че ли бяха създадени за това да се носят над вълните. Силният й звук се смесваше със звука на носа на кораба, който разпенваше сияйната морска шир. Яне слушаше мелодиите на гайдата и си представяше сирени и морски битки. Всичко беше толкова красиво, като приказка. Понякога толкова се размечтаваше, че забравяше, че е затворник и заточеник. Тук не беше лошо. Всички мъже обаче говореха колко зле е в Диарбекир. Герджика вече веднъж беше ходил там и разказваше за мъката, мизерията и за заточеническия живот, а другите мъже слушаха е прималели сърца. Яне също се притесняваше, но какво можеше да направи. Сега се радваше на волния живот, на морето, слънцето и вятъра, а после щеше да му мисли.