Выбрать главу

- Ще изчакаме като ни хвърлят помията, с която ни хранят, и ще тръгнем! Ще ходим бързо, много е важно всички да го поискаме! Ще измислим нещо, нека се възползваме от това, че ни водят през лятото!

- Аз съм против! Няма да мръдна от тук! - високо каза Герджика.

- Добре тогава, когато избягаме ти ще си първият, когото ще освободим, а след това, ако искаш, се върни и отиди на заточение!

Мъжете се разделиха, без да са постигнали разбирателство. Яне осъзнаваше, че успехът на начинанието зависи от единството им, но нищо не можеше да направи.

Скоро им донесоха храната. След като изядоха всичко, макар да беше ужасно на вкус, мъжете се събраха за малко.

- Готови ли сте? - попита Яне.

- Готови! - решително казаха останалите мъже. От одеве те бяха мислили и на всеки един от тях мисълта да избягат му се беше сторила много примамлива. Те не бяха имали достатъчно време да се уплашат, така че всички бяха готови да рискуват. Яне поведе целия синджир, уж по нужда след яденето. Така щяха да заблудят останалите каторжници, закачени на останалите синджири. Той вече беше огледал едно дере, по което, без да бъдат забелязани, да се спуснат, а след това да побягнат. Когато стигнаха до ръба и се изпикаха, Яне попита за последен път:

- Готови ли сте? Тръгваме!

- Аз няма да дойда! - каза отново Герджика.

Яне не знаеше защо едрият мъж е против. Дали наистина го беше страх, или се заяждаше с него? Той си спомняше за събитията в Истанбул и беше сигурен, че Герджика е в много добри отношения с Махмуд. Само така той би могъл да издевателства над останалите затворници. Ако не премахнеха бившия главатар на банда, той щеше да им бъде в тежест и да ги предаде. Без много да мисли, като чу думите на едрия мъж, Яне се приближи до него и с всичка сила му нанесе удар еленси със свободната от синджирите ръка. Отворената му длан попадна точно в ухото на големия турчин. Всъщност Яне дори не знаеше дали Герджика е турчин. В бандите никой не се интересуваше кой от какъв произход

Токораз Memo

440

Ятаган и Меч

е. Градът и това да бъдеш на най-ниското стъпало в клоаката на обществото караха бандитите и бездомниците да забравят род, родина и дори вярата, към която принадлежат.

След удара Герджика подгъна крака и се строполи на каменната земя. Мъжете го подхванаха и го понесоха със себе си. Така, носейки го на ръце, те се спуснаха в дола и побягнаха, доколкото силите им и тежестта на Герджика им позволяваха. Яне беше изчислил, че до другия обяд никой нямаше да ги потърси. Може би вечерта другите заточеници щяха да усетят тяхната липса, но едва ли щяха да предупредят аске-ра за бягството. Сега трябваше да бързат. Герджика много им тежеше. Яне не беше предвидил това. Скоро щеше да се стъмни. През това време трябваше да изминат колкото се може по-голямо разстояние. По най-бързия начин трябваше да отидат колкото се може по-далеч от града. Сега се виждаше и можеха да напреднат бързо. При спускането на нощта щяха да спрат и да откачат първо веригата на Герджика, за да не им тежи като воденичен камък на шиите. После щяха да продължат бягството си. Яне не беше решил дали да останат по-дълго, да опитат всички да се освободят и след това да се пръснат, като всеки се опита по отделно да се спаси, или да останат закачени на веригата още една вечер и да се отдалечат колкото се може по-далеч от града. Чак на втората вечер щяха да се опитат да се освободят и да останат може би заедно, като направят хайдушка дружина. Яне имаше опит с хайдутството и знаеше какво да прави.

Засега всичко вървеше много добре. Хората тичаха и носеха Герджика. Понякога някой се спъваше и падаше, но другите веднага го подкрепяха и го изправяха на крака. Всички мъже, навързани на синджира, като че ли бяха обзети от един дух. По-бързо и по-далеч от омразния ас-кер, който ги водеше в Диарбекир. Те бяха като едно същество, с една обща воля. Отначало им беше много трудно, защото тичаха по склона на ската. Бегълците често се подхлъзваха и падаха, а когато паднеха, се претъркулваха през веригите и така настъпваше голямо объркване. Най-накрая стигнаха до сухото дъно на оврага, който се оказа руслото на пресъхнала река. То беше равно и застлано с обли камъни. Тичането по тях беше много по-лесно. Те не се ронеха като страните на ската и освен това затворниците можеха да се разгърнат и да тичат по-свободно, и много по-лесно носеха ставащото все по-тежко тяло на бившия главатар на истанбулска банда. Мъжете тичаха, но дишането им ставаше все по-тежко. Докато тичаха, не говореха, за да пестят сили, а Яне даваше къси и кратки команди. Той реши да продължат да се движат по дъното на реката. Тук едновременно бяха защитени, скрити от погледите на преследвачите си, ако имаше такива, и в същото време много по-лесно