Ш том “Хайдут
441
IV глава “Диарбекир
се движеха. Тичането продължи. Освен всичко това, тук, на дъното на пресъхналата река, беше най-голяма вероятността да открият вода. Скоро всички почувстваха силна жажда. Кожата на Яне гореше, всички се бяха изпотили. Той беше изял всичката храна, която им бяха дали и се беше напил с вода, но от тичането, усилията и притеснението, отначало потта се стичаше от него като водопад. Сега вече беше топъл, зачервен и тлеещ като въглен, но вода нямаше. Въпреки това продължиха да бягат. По някое време Герджика се размърда. Яне знаеше, че мъжът е достатъчно силен, може да ги спре и да им окаже съпротива или да се развика, затова още преди да се е събудил, го удари още един път в слепоочието и така носенето продължи. Яне усещаше, че вече са далеч ог града. Небето все още беше светло, но изтощението на мъжете беше огромно. Той даде команда да спрат. Всички налягаха по земята и дишаха тежко. Изнурените им тела копнееха за хлад и почивка. По напуканите устни на мъжете беше изписана молбата “Вода!”, но вода нямаше. Все пак почивката им се отрази добре. Като че ли чак сега бегълците осъзнаха какво бяха направили. Някои може би съжаляваха, че така се бяха впуснали през глава. За да не им дава време да се уплашат, Яне ги накара да чукат веригите и да прекъснат веригата на Герджика. Добре че едрият мъж беше накрая на синджира, така не се налагаше да го прекъсват на две места. Синджирът беше много здрав, камъните се трошаха като шекер и след много чукане Герджика все още беше закачен за тях и им пречеше. Синджирът беше дебел, но не беше прекалено закален, за да стане крехък, така че затворниците много се измъчиха. Всички напрягаха сили и се сменяха, щом се изморяха. Падна мрак. Нямаха светлина, но за чукането на синджира светлината от звездите беше достатъчна. Яне насърчаваше мъжете. Той знаеше, че Герджика им е в голяма тежест. Освен това най-важното беше да съхрани духа и вярата на хората. Не биваше да им дава време да осъзнаят какво бяха направили, защото страхът бързо можеше да ги превземе и да ги смрази. Пред хората трябваше да се поставят малки цели и задачи, които те да изпълняват. Не биваше да се замислят за бъдещето или за това в каква ситуация се бяха поставили.
На няколко пъти си помисли дали дядо Личо да не надуе малко гайдата, да посвири на изнурените мъже и да повдигне духа им, но не биваше да се издават. Може би вече ги търсеше потеря, а и чукането с камъните кънтеше доста силно и отекваше в нощната тишина.
Мъжете цяла нощ разбиваха камъни в оковите и чак на сутринта Герджика беше отделен от тях. За да го накара да мълчи, Яне отново му удари еленси в слепоочието и го завърза за коренищата на едно дърво. След това групата, която цяла вечер не беше спала, отново тръгна. Сега
Токораз Memo
442
Ятаган и Меч
движението беше много по-бързо. Яне насърчаваше мъжете, като им говореше, че чак на обед конвоят ще открие тяхното бягство и ще се впусне да ги търси. Дотогава те трябваше да избягат колкото се може по-на- далеч. Скоро Яне изведе мъжете от пресъхналото корито на реката и ги накара да се катерят по един безкраен склон. Там долу, в равното, бяха скрити и много по-лесно се движеха, но бяха като в капан. Те трябваше да сменят долината, по която се движеха. Яне беше водил дружина в планината и сега това много му помагаше. Не искаше, но започна да мисли за своите кауци, за Кара Тозю и Сотир.
Драпането по склона продължи до пладне. Слънцето се беше издигнало и безмилостно напипаше. Долу поне беше сянка, а тук нямаше къде да подслонят голите си глави. Отчаянието малко по малко превземаше мъжете и те все по-трудно ставаха и продължаваха. На няколко пъ-ги на Яне му се налагаше със сила да ги принуждава да станат и да продължат. Дядо Личо беше много зле. Старецът нищо не казваше, но се виждаше, че страда. Очите му бяха хлътнали и почернели, а на мястото на бузите му имаше две дълбоки дупки. Той не можеше да продължи да ходи сам. От краката и ръцете му течеше кръв. От бързането и халките, на останалите мъже също им течеше кръв, но кожата на стареца явно беше по-тънка, защото неговите рани бяха най-лоши. Яне го хвана и го качи на гръб, и така продължи изкачването на баира. С учудване откри колко лек е старият мъж. Когато стигнаха върха, за пръв път се огледаха. Пред очите им се появиха множество подобни дълги гърбове на планини. Докъдето им виждаха очите, гледката беше същата. Никъде не се виждаше равно, река или зеленина. Навсякъде сухи, безплодни, каменисти баири. Сърцето на Яне се сви. Чак сега разбра, че може въобще да няма потераджии след тях. Турците просто щяха да ги изчакат да измрат в тази пустош. Това, което се простираше пред очите им, беше по-страшно и от най-дебелите стени на затвора. Най-големият им враг не беше асксрът, който щеше да ги преследва, а пустинята. Яне проумя, че едва ли ще загинат от аскерски куршум. Сигурно щяха да “пукнат” тук, без вода и храна. Това щеше да бъде мъчителна, дълга смърт, но поне щяха да я посрещнат свободни. Яне говори на мъжете, но те съвсем не бяха така вдъхновени като него. Повечето от тях не искаха да умират свободни, а предпочитаха да живеят в заточение, пък макар и оковани в най-зловещата килия. Те започнаха да го обвиняват. Яне виждаше напуканите им, кървящи, побелели устни и нищо не каза. Той беше Боляров и цял живот така беше учен, но те… те бяха роби. За тях животецът беше най-скъпото нещо. Те бяха готови да се прекланят и да живеят като скотове, само и само да са живи. Яне ги погледна, това не бяха неговите смели кауци, които заради слава, богатство или някаква несправедли