Отначало турският начин на борба му беше скучен, защото при него не можеше да използва бързината си, с която беше свикнал да печели. Трябваше да държи здраво и да побеждава чрез издръжливост. За да увеличи силата на удара си, през деня Яне започна да върши още нещо - цепеше дърва. Сутрин с баща си местеха огромни дървени трупи. После на две дървени “магарета” ги режеха на талпи с помощта на бичкия*. Рязането с бичкия беше трудна работа. Тя изискваше не само сила и
*бичкия - голям трион за двама души
Ill том “Хайдут
47
I глава “Боляровия хан “
бързина, но и синхрон. Беше много важно движението да се синхронизира с дишането. Това беше много важно и при борбата, така че много му помагаше. След обяд баща му го оставяше и той сам, с една тежка брадва, цепеше трупчетата, които сутринта бяха нарязали. Цепенето на дърва беше тежка работа. Тя изискваше сила и бързина, но и издръжливост, и прецизност. Дядо му постоянно го учеше как трябва да сече. Трябваше при всеки удар да издиша и да стяга не само ръцете, а и корема си. Рязането и сеченето на дърва се оказа много по-трудно, отколкото си беше представял. Мина доста време преди да се научи. Тогава работата започна да му харесва. Иначе техниките на мазната борба въобще не го затрудняваха. От българската борба и по-специално от Боляровия начин, той знаеше всички хвърляния. Отначало не подозираше, че бързината може да му свърши работа в пехливанската борба. Дядо му и баща му обаче бяха измислили начин как той да употреби вродената си бързина. Яне упорито тренираше разкъсване на захват и опит от статичен захват да направи мощно, експлозивно хвърляне.
Докато сечеше дърва, започна да се пече на слънце. Колкото и да излагаше тялото си на палещото слънце, то не изгаряше, а добиваше златист загар. По-късно разбра, че това е било от дървеното масло, с което се мажеха при борба. За да измие мазното от кожата си, понеже нямаха хамам, всяка вечер преди да легне Яне се къпеше е вода от бунара. Но студената вода не отмиваше мазното, затова се налагаше да се търка с голям домашен сапун. Чак сега разбра защо истинските пехливани след всяка борба се къпят с топла вода в хамам.
Краят на месеца наближаваше, а той все така упражняваше своето еленси. Веднъж Яне продължи цяла вечер да удря шамари на дървения стълб. Докато удряше си пееше на ум една песен, която беше чул от дюлгерите. Удряше и удряше. От ударите пръстите му изтръпваха. Не усещаше нищо, но продължаваше да удря. Дядо му и баща му се радваха на неговата самоотверженост и упоритост. Вярно, че когато удареше еленси на баща си, се чуваше силно изплющяване, а после кожата му се зачервяваше и на другия ден ставаше синьо. Баща му твърдеше, че синът му има много силен шамар и че пръстите му са станали като железни, но Яне продължаваше да се упражнява. Удряше и удряше…
- За да претендираш за пехливан, трябва да можеш е един удар, е едно плясване на еленси, да повалиш кон на земята - това му каза баща му една вечер преди да започне да удря шамари на дървената колона.
- Стига е удрял! - каза баба му. - Ще събори къщата! Не можем да спим, пречи и на хората в хана!
Яне продължи да удря все по-силно и носилно, по цяла вечер, но все още не можеше да повали кон, така че място за успокоение нямаше. Един
Токораз Memo
48
Ятаган и Меч
ден откри, че може само с натиск на пръстите си да чупи орехи. Така започна да чупи орехите с пръсти, а това още повече заздрави захвата му.
Месецът измина и Яне вече се чувстваше готов за подвизи. Беше готов да се изправи срещу всеки борец. Разговорът с дядо му в черквата беше непрекъснато в главата му и той нито за миг не го забравяше. Беше готов за похода си към титлата башпехливан. Скоро щеше да направи първата стъпка - борбите на “Четиридесетте извора” до Станимака.