На другата вечер преспаха в арменското село Харпут и така, докато един ден Диарбекир не се разкри пред очите им.
Диарбекир, разположен в северната част на древна Месопотамия, се намираше точно там, където се доближават реките Тигър и Ефрат. Все пак градът беше изграден на река Тигър. Най-древната култура в този район се е наричала “тел-халеф”, създадена в пето хилядолетие преди Христа, от двата етноса - шумери и сарабу. През 1260 година преди Христа, в местността “Фъс каясъ”, асирийците построили крепост, която наричали Амиди. По-късно градът бил владян последователно от перси, македонци, воините на Тигран II, римляни, византийци.
През 230 година градът станал римска колония под името Амида, а в 349 година бил допълнително укрепен от византийския император Константин II. След това последователно преминава в ръцете на мюсюлманите араби, сслджукските турци и персите, а в 1515 година султан Се-лим I го присъединил окончателно към своята империя.
- Скоро ще настъпи датата 10 септември. Това е денят на града - всичко това им го разказваше Герджика. - На тази дата, през 1515 година, в града, през Урум капия, влиза Фатих паша.
От разказа на Герджика заточениците разбраха, че името на Диарбекир произлиза от халдейски и означава “вечно непокварена девица”. След като тюркмените от племето “ак-куюнлар” нарекли града Кара Амид, през 639 година арабите му дават името Бекр-ибн-Вайл, заради арабския клан Бекр, който го превзема. Днес името Диарбекир идва от по-старото име на града, което е било Диарбекр или “страната на Бекр”.
Градът беше разположен върху високо поле. От север и от юг то беше заградено от високи планински вериги, а от запад се издигаше високата планина Караджадаг. Яне гледаше черните крепостни стени. Личеше си, че те са древни, но камъните не бяха почернели от времето, а за-щото бяха изсечени от черни базалтови скали, надупчени като сюнгери. Когаго наближиха града, докъдето му очи стигаха, се изправяха крепостни стени. Над тях се извисяваха крепостни кули и минарета. Като наближиха огромната порта, видяха, че над нея, в базалта, беше изсечена някаква фигура. Яне се вгледа в нея. Келсбчето много пречеше на ходенето му, но поне беше сам и подръпването на синджира не пречеше на движенията му. Отначало не можа да разбере какво е изсечено, но кога-то се вгледа по-внимателно, видя, че това е Сатаната. Да, в камъка беше изсечен ликът на Дявола. Защо Дяволът беше изсечен над портата? Как
Ill том “Хайдут”
447
IV глава “Диарбекир
во означаваше това? Нима Дяволът властваше над това място? Образът трябваше да пази града от нападатели или целта беше да се всели паника и страх в сърцата на преминаващите отдолу заточеници. Яне не можеше да си отговори на тези въпроси, но сърцето му се сви, когато мина под свода на капията и дебелата 10 лакътя крепостна стена. Може би така турците искаха да покажат на заточениците, че вече са попаднали в ада. По-късно Яне щеше да разбере, че градът е опасан с непревземаема крепостна стена, в която имаше 82 бойни кули. В югозападната й част се издигаше огромният бастион “Еди кардаш” (Седемте братя), до него се извисяваше голямата кула “Евли беден”. Градът имаше четири порти, разположени в четирите посоки на света. Северната порта се наричаше Даг капия (Горската порта). Именно през нея влизаха заточениците, идващи от север - от Черно море. Над входа на Даг капия имаше закачени каменни гюлета - знак, че крепостта е превзета през времето, когато те са били на въоръжение в армията.
На половин сахат на север от Даг капия, се намираха вилаетското управление, жилището на окръжния началник и градските казарми. Конакът на пашата и казармите бяха двуетажни жълти здания, а пътят до тях минаваше през запустели гробища. На изток от Горската порта имаше път, който водеше до селото Хъскьой и река Тигър, където се намираха турските гробища, с висока каменна кула - кслхане (къща на главите). В нея прибираха главите на обесените и закланите. Повечето глави в кулата бяха на заточеници. Яне разбра всичко това от пазачите, които непрекъснато ги заплашваха, че скоро могат да гледат света от височината на келхането.
Южната градска порта се наричаше Мардин капия, тъй като от там излизаше пътят за Мардин и Сирия. Новите заточеници, понеже идваха от Средиземно море, минаха през западната порта, която се наричаше Урфа капия. Още като влязоха през нея, заточениците видяха множество малки кафеджийници. Пред тях майсторите кафеджии бяха разпалили мангали с дървени въглища и варяха тежко черно кафе. Яне гледаше мехурчетата, които излизаха в розовата вода на наргилетата. Това беше портата, през която заточениците щяха да напуснат Диарбекир, след като им изтекат присъдите, а някои от тях никога повече нямаше да видят тези порти отвън. Дядо Личо със сигурност беше един от тях. Яне имаше същото усещане и за себе си. Като че ли тежък камък легна на сърцето му. Той се опита да вдиша, но не можа, гърдите му напразно се изпъваха, но те бяха като пробит ковашки мях.