Източната порта се наричаше Йени капия. От нея се слизаше към градините край река Тигър. До реката се намираше и мястото, където погребваха телата на заточениците и особено на българите християни.
Токораз Memo
448
Ятаган и Меч
Заточениците бяха поведени през главната улица на града, която свързваше Урфа е Йени капия. Улицата беше широка, е много спретнати дюкяни от двете страни. Всъщност синджирите заточеници бяха водени към цитаделата. Това беше вътрешна крепост, която се наричаше Ич кале. Тя се намираше в североизточната част на крепостната стена и е била построена през 1200-1207 година от Мелик Салих. (виж карта 1. стр. 671)
Преди за влязат в Ич кале аскерите се бяха пременили и сега изглеждаха по съвсем различен начин. Ако не знаеше колко занемарени изглеждаха през цялото пътуване и как ги интересуваше само да играят на комар, Яне не би повярвал, че това са същите пазачи. Махмуд също се беше избръснал и оглеждаше хората, които надзъртаха от дюкяните си, като че ли той беше покорил града и сега предвождаше войската си. На лицето му дори се беше появила усмивка.
Преди да влязат в Ич кале заточениците минаха през най-големия пазар, който се намираше до единия от входовете на Ич кале. Северният вход се наричаше Сарай капия. Това не беше главният вход за цитаделата. Пазарът беше оживен. Яне гледаше нещата изложени по сергиите и преглъщаше на сухо. Това, което най-много го впечатли, бяха дините. В родната му Тракия те ставаха сочни и червени, с месо на зрънца, но тези, които сега виждаше на пазара, го озадачиха.
- Вижте! Вижте! - не се стърпя Яне и посочи към огромните дини.
За разлика от българските тези бяха продълговати, с по-светли кори
и много по-големи. Все пак нямаше никакво съмнение, че това са дини.
- Диарбекир доставя дините за Топкапъ сарай и Истанбул - каза Герджика. - Султанът яде дини само от тук. Говори се, че тук стават най-го- лемите и вкусни дини на света. Някои от тях тежат до 80 оки (до 100 кт.) Гледат ги тук, зад крепостната стена, поливат ги с вода от Тигър, но тайната е, че ги торят с курешки от гълъби, които долитат до реката. Затова казват, че са толкова големи и вкусни.
Яне се намръщи. Мисълта, че всъщност в динята има гълъбови изпражнения, не му хареса, но като се замисли това се отнасяше за всяка храна, която яде. Докаго мислеше за това, Яне гледаше продавачите на дини, които размахваха дълги саби. Отначало не разбра какво означава това и мислеше, че по този начин ги пазят от досадните хлапета, но Герджика им обясни, че така, само с един замах, те разсичат толкова от плода, колкото купувачът прецени, че иска. Освен дини на пазара имаше всякакви плодове и зеленчуци, ябълки и много и най-различен тютюн. Миризмите на различните неща, продавани на пазара, се смесиха в един странен аромат. Яне гледаше улиците, през които минаваха. Те бяха широки и многолюдни, но тъй като бяха минали бавно и “победоносно” през града, Яне беше успял да надзърне и в сокаците. Българинът беше
Ill том “Хайдут
449
IVглава “Диарбекир”
подвластен на първото впечатление. Той знаеше, че когато за пръв път влизаш в един град, първото впечатление, което той остави у теб, е най-силно. То е като спомена за миризма. По-късно може много пъти да влизаш в един град, но вече не можеш да промениш миризмата му, която за пръв път си усетил. Затова Яне внимаваше. Той искаше да опознае града, като го помирише. Но градът никога не мирише на големите си главни, представителни улици. Въпреки усилията на повечето градски управи, да поддържат в ред и чистота чаршиите си, всъщност градовете миришеха на малките пресечки, на тесните улици и сокаци, които надзъртаха зад фасадата на чаршиите.
Въпреки че беше водоснабден и канализиран, Диарбекир не беше чист град. Той имаше много тесни, мрачни и криви улички, по които се стичаха помии и се разлагаха умрели кучета и котки. Този свят започваше веднага след главната улица и надзърташе зад всеки ъгъл, зад който Яне погледнеше. Явно тук чистотата се поддържаше трудно. Централните улици бяха чисти и широки, но само след ъгъла, в непокътнатите от столетия квартали, гъмжаха орляци от мухи и комари. Полуголи деца шляпаха по калните локви или се замеряха с конски фъшкии, а миризмата на старо, гнило дърво, на горени дървени въглища, печени овнешки шишчета, гнили листа и смрадта от улицата, се смесваха с тази на пазара, тютюна от наргилетата с розова вода и тежкото черно кафе. Всичко това правеше онази миризма, която можеше да се нарече “диарбекирска”.