Въпреки че беше затворен в килия и контактуваше със света отвън само през малкото прозорче, скоро Яне усети разликата. Дните станаха по-кратки, започна все по-рано да се свечерява, а вечерите ставаха все по-студени и дълги. Понякога, особено сутрин, беше толкова студено, че се събуждаше свит на топка, като куче. После дълго време не можеше да се разгъне и раздвижи. За да сс предпази от студа, започна да прави упражнения, да се бори с въображаем противник и да отработва ударите и ритниците от “Ето”. Ако имаше поне още един човек, той щеше да го ползва да се борят, но сам му беше много трудно, затова Яне започна да работи еленси в каменната стена, като редуваше ръцете си. След няколко дни, освен храната, през малката вратичка, окачена на панти, пазачите му мушнаха одеяло.
Зимата дойде. Яне я усети по студа и по това, че един ден, през дупката в стената, в килията му дойдоха първите гости от толкова много време - няколко снежинки танцуваха и се въртяха, като падаха бавно върху нара. Там те останаха дълго, а Яне им се радваше, като на живи същества.
Ill том “Хайдут
455
IV глава “Диарбекир
Скоро българинът въведе желязна дисциплина за себе си, за да могат дните му да минават по-бързо и да не си губи времето. Той си забрани да мисли за тези 15 години, които трябваше да остане затворен тук. Всяка сутрин ставаше, хапваше от останалото през нощта ядене, после пиеше вода от стомната, която пазачите му оставяха заедно с храната. Пиеше по онзи майсторски начин, на който го беше научил Кара Тозю. Така той искаше да се предпази от зараза, защото не искаше да докосва чучура с устни. След като се напиеше добре, Яне, пак по този начин, измиваше лицето, ръцете и краката си, а на всеки седем дни измиваше и тялото си, доколкото можеше. Следваше разходка от едната стена до другата, бавно и с наслаждаване на всяка крачка. След това Яне се упражняваше, на обяд не ядеше, а се опитваше да поспи. Следобед се уединяваше и мислеше, а привечер, за да минава по-бързо времето, пееше и дори танцуваше. След това “идваше” яденето и чистата вода. Следваше разходка и отново тренировка, но вечер тренираше само еленси. От ударите ръцете му станаха твърди като стомана, а пръстите му бяха като шишове.
Дните минаваха бързо. Яне занимаваше не само тялото си, но и мисълта си. Всъщност той не живееше толкова лошо. Може тук да беше тясно и самотно, но поне никой не му се бъркаше и не му пречеше. Колко много негови братя, в далечната България, живееха много по-лошо от него и по цял ден теглеха хомота на раята. Те водеха много по-безс- мислено и тежко съществувание. Скоро българинът престана да се оплаква от участта си и започна да мисли за времето, прекарано в килията, като на време, в което той трябва да се подготви за това един ден отново да стане войвода, пехливанин и кесиджия. Трябваше да издържи и дори да стане още по-силен. Сега имаше време и той трябваше да се възползва от него. Не биваше да се отчайва, да унива и да мисли, че животът му е свършил. Животът тепърва предстоеше, а той трябваше да е готов да го посрещне достойно. Забрани си да се самосъжалява.
Зимата си отиде, после дойде пролетта и миризмата на Диарбекир отново “превзе” килията му. Този мирис се смеси с аромата на цъфналите дръвчета. После дойде лятото. В килията ставаше все по-приятно, ако въобще можеше да се каже така. После дойде есента и отново стана хладно, а мирисът на дъжд и гнили листа се почувства дори тук, в сърцето на зандана. После отново дойде зимата.
Яне все така отброяваше всеки ден, но седмиците бяха станали толкова много, че вече не можеше да ги преброи. Скоро осъзна, че в килията е вече цяла година. Една година. Понякога му се струваше, че тук е цяла вечност, но когато се замислеше за това, че трябва да прекара тук още 14 години, му се струваше толкова малко.
Токораз Memo
456
Ятаган и Меч
После отново дойде пролетта, лятото и есента. Яне отчете втората година, откакто беше тук. Не знаеше дали се е променил, дали може да говори и въобще не беше сигурен, че има живот зад вратата на килията. За бягство дори не беше помислял. Един ден всичко това се промени. Вратата се отвори и през нея влезе човек. Отначало Яне не го позна и му трябваше доста време преди да разбере какво се случва. Това, че друг човек влезе в килията, беше толкова драстична промяна, че изпадна в шок. Чак след малко го позна. Това беше неговият стар познайник - дядо Личо. Старецът се смееше срещу него.
- Не мога да ви позная, Яне ефенди! - каза той.
Яне разбра защо. За две години той не се беше бръснал нито подстригвал, тук в килията не му позволяваха нито нож, нито ножици, нито бръснач. Дядо Личо обаче, макар и брадясал, все пак си личеше, че се е бръснал. Значи не всички каторжниците бяха държани толкова строго, като него. Яне гледаше стареца като обезумял и все още не можеше да повярва, че това не е видение. Опитваше се да каже нещо, но горчива буца беше заседнала в гърлото му и от устата му не излизаше и звук, а само сълзи рукнаха от очите му. Скоро откри, че от устата му излиза само някакво мучене. Яне опита да се изправи и да докосне дядо Личо, но краката му се подкосиха и той рухна пред него.