Есента напредваше и Яне започна да се настройва за посрещане на зимата. Един ден вратата на килията се отвори и двама пазачи го хванаха под мишниците и го изведоха навън. Яне се дърпаше, това му се струваше толкова нагло. Тези мъже бяха влезли грубо в личния му свят. Толкова много беше свикнал с килията си. че беше започнал да я чувства като своя крепост, като най-личната си територия, а те се опитваха да я осквернят. Тук той познаваше всеки сантиметър и я беше приел като част от себе си. Тази килия беше неговата държава. Тя му принадлежеше. В продължение на две години тя беше неговият дом, неговото тяло. Той се беше привързал към нея, така както човек дори с недостатък, все пак обича и свиква с тялото си.
Сега тези хора го влачеха из влажния и мокър коридор, а Яне се чувстваше зле, като охлюв, който насилствено са извадили от черупката му, като човек току що загубил къщата и живота си. Най-накрая чаушите спряха пред една желязна врата, която досущ приличаше на останалите врати, покрай които бяха минали. Тази обаче явно беше друга. Когато го вкараха вътре, той за малко не припадна. Силна слънчева светлина “го удари” в очите, така че той почувства как мозъкът му се превърна в стафида. Всъщност светлината не беше толкова силна, но от това, че беше стоял две години на тъмно, беше загубил способността да вижда на светло. Болката беше неописуема. Отначало стоеше захлупен на пода и въобще не можеше да разбере какво става и колко време е изминало. Когато попривикна малко със светлината, изправи глава, опита се да огледа стаята, за да види какво се случва около него, но не успя. Отново наведе глава и зачака.
- Как те викат, хаирсъз? - дочу силен глас, някъде далеч и високо над себе си.
Яне знаеше, че въпросът е насочен към него, но сега нито беше в състояние, нито имаше желание да отговаря. Той все така си остана, като че ли не разбираше какво го питат.
Хората, които стояха пред него изчакаха дълго неговия отговор. После пак го питаха няколко пъти, а най-накрая започнаха да разговарят помежду си.
- Полудял е нещо - каза някой, чийто глас се стори познат на Яне. Скоро се сети, че това е гласът на Махмуд или поне много приличаше на него.
- Да не е оглушал? - пак каза мъжът, който го беше питал.
Ill том “Хайдут
459
IV глава “Диарбекир
- Той ли, хитра лисица е той! Прави се на умрял! - отново каза Махмуд.
Яне се сети за приказката, която беше чувал като дете, как лисицата
се направила на умряла и избягала от ловците, които я метнали в каруцата при останалите мъртви животни, а тя ги изхвърлила едно след друго, след което сама скочила и се върнала да ги прибере. Така лисицата лишила ловците от улова им. Той реши да действа по този начин и да не отговаря. Решението беше взето мигновено, но всъщност Яне не знаеше дали може да отговори, дори и да искаше. Бяха минали повече от две години откак не беше говорил с друг човек. С дядо Личо беше открил, че е забравил да говори.
- Какво да го правим? - попита пак мъжът. - Да го пуснем ли при останалите затворници?
- Да го утрепем! - отвърна Махмуд. - Никой няма да разбере, че е умрял! Ще заровим тялото му в гяурските гробища, дето погребваме каторжниците! Никой няма да знае къде лежи!
- Защо да го трепем? - в разговора се намеси нов глас. - Той и без това си е отишъл вече. По-добре за назидание да го покажем на останалите каторжници, те и без това разправят легенди за него. Нека го видят така - сляп и полумъртъв, та да осъзнаят силата на падишаха.
- Дали да не се обадим в Стамбул? Заповедта да го оковем сам в килия дойде от там, дали да не питаме тях?
Яне слушаше този разговор, но му се струваше, че той не се отнася за него. Думите идваха някъде отдалеч и не предизвикаха никакво вълнение у него. Той слушаше с любопитство, като че ли това не беше заговор за собствената му смърт, а за някого другиго, намиращ се надалеч. Мъжете още дълго обсъждаха какво да правят с него, но колкото повече слушаше, толкова повече се отегчаваше. Мисълта му тръгна в друга посока и той дори не успя да се концентрира върху разговора, за да разбере нещо, което много го интересуваше, а именно: кой точно бе заповядал да го затворят в единична килия? Кой се беше обадил за него от Истанбул? Кая, Кара Мустафа, султанът, Великият везир, кой?
Силните ръце на пазачите отново го подхванаха под мишниците и го повлякоха. Отвориха врата. Силите на Яне се върнаха. Връщаха го в килията. Не беше успял да чуе какво решение бяха взели за него гласовете, но вътрешно се молеше дано да го върнат обратно в килията му, в живота с който толкова много беше свикнал. Там при познатото и сигурното. Чак сега Яне разбра, че щеше да му е много по-лесно да прекара останалите години от присъдата си сам, отколкото с други хора около себе си. Да, той беше отвикнал от хората. Дали това не беше признак за лудост? Не, категорично отхвърли тази мисъл. Той си беше много добре.