Една сутрин дядо му натовари една каруца. В нея се качиха и майка му, баща му и баба му. Дядо му седна на капрата и подкара конете. Яне беше нещо умислсн. По-старите мъже знаеха, че той е притеснен и затова го закачаха. Всички се смееха и бяха весели, защото беше голям християнски празник и на събора щеше да има много хора. Когато излязоха на пътя и тръгнаха към Станимака имаха чувството, че всички околни села са тръгнали към събора. Отвсякъде пътуваха хора, натоварени на каручки. От всички селца и махали, като поточета тръгваха колите и се вливаха в пътя, който беше като пълноводна река. Хората, които знаеха, че Яне ще участва в преборванията, го разпитваха и поздравяваха. Така от каруца на каруца се разнесе вестта за това, че се е появил нов пехливан сред Боляровите.
Малко преди да влязат в Станимака, в квартала Амбелинос, целият поток от каруци зави наляво и тръгна по един висок хълм. След като го изкачиха, тръгнаха покрай първия талаз на Родопа планина, който се наричаше Добростан. Това беше дълъг и могъщ дял от Родопите. Борбите щяха да започнат по обед, но дядо му все пак искаше по-бързо да стигнат до мястото и да се приготвят. Това обаче не беше възможно, защото пред тях имаше голямо задръстване от каруци. Така усилията на стареца останаха напразни. Когато стигнаха поляната и спряха, вече беше доста късно. Дядо му не беше успял да стигне по-бързо, но поне беше доста ядосан. По пътя беше успял да се скара с всички каруци, които бяха пред тяхната.
Цялата поляна беше огласяна от музика. Там, където се бяха спрели планинците от Родопите, свиреха гайди с протяжния си звук и песни, които се носеха бавно, като че ли от хълм на хълм. Тракийската музика беше бърза и ситна и тя силно контрастираше на родопската. Турците пък слушаха своите тюмбелеци и зурни и монотонните маанета се носеха от там, където те бяха спрели каруците си. Навсякъде имаше много народ. Всички оживено бръмчаха, но си личеше, че основната част от народа очаква нещо и това бяха борбите. И българите, и турците, очакваха борбите. Това беше най-интересното зрелище и най-важното нещо, което щеше да се случи. То беше толкова важно, че щеше да бъде в главите на хората чак до края на другата година, когато пак тук щеше да бъде опре
Ill том “Хайдут “
49
I глава “Боляровия хан “
делен новият пехливански шампион. Към обяд музиките започнаха да заглъхват. Всички бавно се отправиха към една голяма поляна, встрани от горичката и езерото. Там те насядаха така, че очертаха огромен кръг. Колкото по-голям беше кръгът, толкова повече хора щяха да виждат по-добре. Присъстващите като че ли знаеха всичко това. Те се събираха на групи и сядаха. Така всички се групираха по села и дори по махали, а в центъра на всяка групичка се намираха пехливаните, които след малко щяха да влязат в борба. Всички ги потупваха, опитваха се да ги насърчат, да помогнат със съвети и като че ли да им предадат част от своите сили. Около Яне беше по-спокойно. Боляровият хан дори не беше махала и около него почти нямаше хора. Момчето гледаше как са обградени останалите пехливани и му ставаше жал за тях.
Днешните борби щяха да бъдат “сухи”, тоест нямаше да са по турския начин, така че приготовленията на борците бяха много по-лесни. Но това означаваше, че “еленси”, което Яне толкова много беше работил, щеше да се окаже безсмислено. Борците щяха да се борят голи до кръста, така че Яне остана облечен само с потури и с широкия си колан. Той вече беше загрял и раздвижил тялото си, когато започна да оглежда останалите пехливани. Искаше да ги огледа, за да разбере повече неща за тях, още преди битките да са започнали. Това щеше да му бъде първата борба и той още никого не познаваше. Искаше да види кой е бил шампион миналата година, но него явно го криеха, защото не го видя. Дядо му и баща му бяха трескави и му даваха последни наставления, като че ли можеше в последния момент да го научат на нещо. В този момент Яне се чувстваше силен, сигурен и спокоен. Цял живот се бореше, бяха го учили най-добрите пехливани на България. Той беше сигурен, че дядо му и баща му бяха именно такива. Години наред се беше борил с брат си за превъзходството в Болярови, а брат му, макар само с една година по-голям, беше много силен. Сега какво толкова трудно можеше да има? Докато си мислеше всичко това, се чувстваше спокоен и уверен, но по някое време, като подъл враг, страхът го издебваше, влизаше в тялото му и го караше целия да трепери. Това го разклащаше, но само за миг и той отново възвръщаше контрола над себе си. Всичко това продължи докато един стар турчин не излезе и не застана в средата на образувалия се от насядалите хора кръг. Той говореше на турски. Яне разбираше този език, но трудно го говореше.