- Айде бе, гяур, бутай кацата навън! - крещяха двете заптиета отвън и по това как чуваше гласовете им, Яне разбра, че са запушили носовете си. Миризмата беше толкова непоносима, че пазачите дори не поглеждаха в килията. Очите на Яне се насълзиха. До кацата той намери една дълга куха пръчка, с която сигурно се почистваха дупките горе в тавана. Не знаеше за какво служи, но я взе със себе си. После забута кацата. Отначало я избута извън килията, после тръгна по коридорите. Двамата гурци бягаха далеч пред него и го управляваха от разстояние, с викове и ругатни. Останалите пазачи, които срещнаха из мрачните коридори на зандана, се разбягваха далеч преди да го видят. Като сенки те се мятаха наляво-надясно, опитвайки се да избегнат ужасната миризма.
Токораз Memo
464
Ятаган и Меч
Най-накрая двамата заповядаха на Яне да спре. Това стана до една желязна варта. Яне спря да бута вонящата каца и застана до нея. Двете заптиета се давеха и решиха, че началството много ги е унизило, като им е заповядало да свършат точно тази работа. Те се оттеглиха нанякъде, като заповядаха на Яне да остане до кацата. Миризмата беше непоносима. Яне чувстваше непрекъснато пориви да повърне и едва се удържаше. Изведнъж реши да се отдалечи малко от кацата. Наоколо не се забелязваше жив човек. Явно всички бягаха от миризмата. Двете заптиета пушеха тютюн в дъното на коридора и Яне усети миризмата на дже-бела, който се смеси с тази на кацата. За да не мисли за ужасната миризма, Яне отново започна да си повтаря думите на “Кесиджи китаб”. Именно това го подсети, че е кесиджия. Да, той беше кесиджия, а като че ли беше забравил това. Кесиджиите бяха най-издръжливите хора на света, а сега той се гнусеше от някакви си лайна и пикоч. Трябваше да напрегне всичките си сили и да намери начин да избяга от тук. Стига се беше правил на затворник! Спомни си за Велко, колко години се беше учил да променя тялото си до неузнаваемост и да може да се направи на гърбав или на много по-нисък, отколкото беше. А той беше допуснал да се самосъжалява. Яне се ядоса на себе си. Какво толкова, 15 години? Какво са 15 години за един кесиджия? Взе решение да избяга. За пръв път му се отдаваше възможност за това. Нищо не знаеше за затвора и режима в него, но трябваше да опита. Ако сега не станеше, следващият път щеше да успее. Той извади сухата коричка хляб и насила я набута в устата си. Дъвчи дълго и преглътна. После взе пръчката. Планът за бягство беше назрял в главата му. Той мислеше какво би направил Велко на негово място, ако беше попаднал тук, и веднага го измисли. Всъщност той не знаеше дали Велко някога не е бил на негово място. Прочисти тръбичката и опита дали може да диша през нея. Получи се. В този момент от дясната страна Яне дочу разговор. От там се задаваха някакви хора. Тук, в подземието на диарбекирския зандан, това можеше да бъдат само пазачи. Без да се замисля, Яне скочи в бъчвата. В първият момент не успя да се потопи изцяло, защото щеше да повърне. Заптиетата, които се приближаваха, си говореха. Яне се опитваше да наложи контрол над цялото си тяло. Трябваше да преодолее инстинктивната си погнуса от това, което правеше.
Хората говореха на турски.
- Мммм, как вони! - каза високо единият.
- От какво е това? - другият глас беше изумен.
- Някой не е изхвърлил кацата с лайната, бинбаши!
- Веднага да се изхвърли! Виновните да се накажат! - по всичко си личеше, че мъжът беше свикнал да заповядва. Яне се опитваше да по
Ill том “Хайдут “
465
IVглава “Диарбекир”
топи и главата си, но от одеве не успяваше. В устата си той стискаше пръчката и от стискането устата го заболя. На няколко пъти поемаше дълбоко дъх, та чак щеше да се задави, но все не успяваше да потопи и главата си.
- Веднага изхвърлете това зловоние! - каза пак този, когото бяха нарекли “бинбаши”. - Сега ще трябва да се изкъпя и да се парфюмирам! Мммм, как лошо мирише! По-бързо!