Ill том “Хайдут
467
IV глава “Диарбекир”
място. Яне се обърна и понечи да тръгне, но в този момент, е периферното си зрение, видя, не по-скоро почувства, някакво движение в реката. Сега се сети, че местните хора наричат тази река, която за другите беше Тигър - Шат. Шат!? Какво ли означаваше това? Имаше нещо демонично в тъмните й талази. Инстинктивно се обърна и застана с лице към Шат. Какво ли можеше да има там? Какво беше видял? Дали изтощените му до краен предел сетива не го подвеждаха? Не! Не се лъжеше! От мрачните води нещо излезе и скочи към него. Яне събра последни сили и се прикри. Какво беше това животно? Животно ли беше или демон? Сега нямаше време да мисли за това. Той се прикри, но тежестта на демона или животното го удари и го повали на земята. Яне се опита да се бори за живота си. Нападението беше толкова изненадващо и неочаквано, че той не беше успял да помисли дали не може да се защити, като се “въоръжи” я е някой клон, я с камък. Сега вече беше късно. В лицето си усещаше дъха и огромната паст на съществото. Яне махаше с ръце и крака, почти панически, като се опитваше да махне от себе си нападащото го зло. Скоро обаче откри, че огромните бели зъби, които вижда, не го захапват, не раздират месата му и не чупят костите му. По-скоро той чувстваше голям влажен език, който го докосваше и нежно го ближеше. Яне се отрезви. Седна. Колкото и да беше тъмно, успя да види, не, по-скоро да усети, че тази огромна глава му беше позната и тя не беше на анадолски вълк или някакво друго хищно местно животно. Това беше Буря! Да, нямаше грешка, неговото любимо куче се бе хвърлило върху него и му се радваше, но радостта му беше доста груба. Затова Яне беше помислил, че това е нападение. Кучето му! Неговото куче! Буря беше тук! Кучето му някак си го беше проследило и беше дошло с него до тук, до края на света, до Диарбекир. Той извика името на Буря, а тя още по-силно започна да скача, като заплашваше да го нарани. Яне стана. Буря като че ли се успокои. После българинът се наведе и силно стисна голямата глава на приятелката си. Това като че ли стъписа кучката, която се опита да се измъкне. В радостта си Яне сигурно я беше стиснал по-силно, отколкото беше искал. Мина много време преди Яне и Буря да се на-радват един на друг. Не се бяха виждали от две години и половина, а последно бяха заедно в Едирнс, преди Яне да бъде арестуван. Присъствието на Буря дали нс означаваше, че и Мирза е някъде наблизо? Яне притихна и се заслуша, но от турчина нямаше и следа. Явно Буря беше стигнала сама до тук. Мислите, като прилепи в тясна пещера, се блъскаха в главата на доскорошния затворник. Той се сети за Мирза, за Кара Тозю, за султана и Великия везир, какво ли правеха те сега? Буря продължаваше да го ближе. Яне се сети къде беше съвсем доскоро и му стана лошо. Все още не се чувстваше чист, затова отново влезе в тъмните води на ре
Токораз Memo
468
Ятаган и Меч
ката и внимателно, и много добре, се изми. За съжаление нямаше в себе си сапун, затова когато излезе от водата, все още чувстваше миризмата. Така въпросът накъде да поеме беше решен. Поне до сутринта щеше да върви по реката, трябваше да намери сапун отнякъде и да се измие добре, за да не мирише. Реши това, но чак на него не му се вярваше, че ще се случи. Миризмата беше толкова натрапчива и всепроникваща, че му се струваше, че никога няма да успее да се откопчи от нея и винаги ще я усеща. Тръгнаха по брега на реката и вървяха по течението. Двамата стари другари изглеждаха така, все едно никога не са се разделяли и винаги са били заедно, и все така са вървели. Яне беше толкова щастлив, че тук, в най-отдалеченото място на света, беше срещнал своята другарка. Не чувстваше умора и не усети как двамата вървяха до развиделяване. През цялото време Яне говореше на Буря. а кучката докосваше влажния си студен нос в ръката му, все едно разбираше това, което й говори стопанинът.
Скоро медният диск на слънцето се разкри пред очите на момчето. Той беше огромен и много плавно се показваше иззад един хълм. Яне спря и като зашеметен гледаше слънцето. Не го беше виждал от две години. Гледката беше толкова величествена. За миг сърцето му спря. От очите му течаха сълзи. В този момент за втори път загуби контрол над себе си. Горчива буца заседна в гърлото му. Чувстваше се обиден и толкова огорчен, че го бяха принудили да живее по този начин. Все пак той беше разбрал нещо важно за себе си, че може да живее по всякакъв начин и да изтърпи всякакви лишения. Яне разбра, че гъвкавостта и прис-пособимостта на човека са невероятни и когато волята стоманизира духа, никой не може да го спре. Когато слънцето се показа, цялата местност започна да блести, като обвита в тънка ефирна паяжина. Яне гледаше вълшебната картина. Сега обаче осъзна, че е много уязвим, защо-го преследвачите му можеха да го видят. Той не се съмняваше, че по следите му вече върви потеря. Можеше да си представи колко унизени са се почувствали пазачите, когато още първия ден, след като го бяха извадили от изолатора, той беше избягал. Сигурно бяха полудели и ако го хванеха, нямаше да му се размине. Той си спомняше, че те и без това бяха готови да го бастисат и много се чудеха.