Яне се обърна към града и тогава го видя. Гледката беше не по-малко впечатляваща от тази на слънцето. Черните базалгови скали и черният град светеха, осветени от медния блясък на слънчевия диск. Реката също вече не изглеждаше черна, а течеше като разтопено злато. Приличаше на гъста лава. Градът стоеше пред него като на длан, а над него се извисяваше квадратното минаре на Улук джамия, която някога е била стара арменска черква. От тук градът изглеждаше на дипли и все пак най-
Ill том “Хайдут
469
IV глава “Диарбекир
впечатляваща беше черната стена. Диарбекир беше по-черен от околната местност. В този момент Яне си спомни за ковачницата на Диньо Циганара, там някъде далеч в Родопите. Сега трябваше да бърза. Яне погледна високия връх. Той се казваше Мардин. Някъде там, в подножието му, трябваше да се намира и град Мардин. Трябваше да избягва селата и градовете, но все пак се нуждаеше от сапун, защото с изгряването на слънцето и затопляне на времето все по-натрапчиво чувстваше миризмата на бъчвата, в която се беше потопил, за да се скрие, а Буря ставаше все по-настойчива в опитите да го оближе. Сега, когато се развидели, Яне по-добре и подробно огледа Буря. Кучето беше в трагичен вид. Лявото й ухо беше разкъсано. Белези и зле зараснала кожа имаше и по врата й. Явно пътуването й до тук не беше минало безпрепятствено и на нея й се беше налагало да се бие с вълци или с глутници от други кучета. А може би белезите по врата й не бяха от животни, а от опити на хора да я връзват или бият? Яне не можеше да разбере каква е истината, но каквато и да беше, това, че Буря беше стигнала до тук, беше факт и той изпита истинско уважение и преклонение пред спътницата си.
Цял ден вървеше покрай пътя, като се криеше. Чак привечер стигна до някакво арменско село. Разбра, че е арменско по дългите лилави каф-тани, с които бяха облечени мъжете. Той се криеше, като хищен звяр, преследван от ловци, но успя да си открадне комат хляб и сапун. Когато мракът настъпи, за последен път се изкъпа във водите на реката и едва тогава успя да махне окончателно миризмата от себе си. Ми се и се търка три-четири пъти, а след това дълго пра дрехите си. Чак след това яде хляба, който подели с Буря. Яде с удоволствие, защото вече не миришеше и защото не беше ял цял ден. В затвора се беше научил да яде малко, но там не му се налагаше да се движи. Сега, когато целият ден беше вървял и се беше крил, беше изморен и имаше много по-голяма нужда от храна.
Тази вечер спа гол, защото дрехите му бяха мокри и не бяха изсъхнали, а други нямаше. Буря го топлеше с козината си. На другия ден изчака, докато стана обед и дрехите му не изсъхнаха съвсем. Чак след това ги облече и двамата с Буря отново тръгнаха. Сега вече не беше длъжен да върви по реката и той тръгна напряко през планината. Така на преследвачите му щеше да им е много трудно да го проследят. Все пак в това имаше известен риск, защото се отдалечаваше от водата и оставаше без храна. Яне вървеше и знаеше, че до ден-два трябва да намери нещо за ядене. Най-много го мъчеше липсата на вода. Все пак той трябваше да избира между сигурността на планината, глада и липсата на вода, и по-спокойния път покрай реката, но с много по-голяма възможност да го заловят. Яне избра мизерията и риска, за да бъде по-близо до свобо
Токораз Memo
470
Ятаган и Меч
дата. Трябваше да намери първо вода, после храна, а след това да смени и дрехите си. Засега това оставаше само добро желание. След като се изкачеше на някой връх, пред очите му се показваше друг връх, но и на втория ден не видя нито едно село и нито една къща. Надеждата бавно започна да го напуска. Може би се беше загубил и се въртеше в кръг, защото не можеше два дни да се движи из планината и да не пресече нито един път или пътека, да не зърне дори един човек. Силите му го напускаха и той на няколко пъти пада на земята, а след това се съвземаше. Когато отваряше очи, ставаше и продължаваше. Когато вече не можеше да стане, само пълзеше. Нима така щеше да умре? Беше постигнал свободата, но не беше имал късмет при бягството. Поне щеше да умре свободен, а приятелката му Буря щеше да бъде до него. Това не беше чак толкова лошо. Вече не помнеше кой ден е, откакто се беше отделил от реката. Отново пълзеше, когато изведнъж видя Буря, която идваше към него, а цялата й муцуна беше мокра. Нямаше съмнение, кучката беше открила извор или река и току що беше пила. Това си личеше от радостта, с която Буря го пресрещаше. Кучката, която толкова пъти го беше спасявала в България, сега пак го беше спасила. Яне запълзя по-бързо, придружаван от Буря, и скоро откри бистър извор със студена живителна вода. Остана до извора, докато не се напи така, че коремът го заболя. На другия ден Яне отново се изправи на крака и продължи да се движи. Сега идваше вторият противник - гладът. По икиндия стигна до един път. Продължи по него, но се прикриваше, като се движеше отстрани, за да може лесно да се скрие, ако види преследвачи. Не знаеше къде се намира, нито колко далеч е вече от Диарбекир, но все пак реши да бъде предпазлив, поне все още имаше сили за това. По негови сметки би трябвало вече да е доста далеч от града-крепост, но можеше и да е съвсем наблизо, затова не намаляваше бдителността си. Привечер стигна до нещо като малко село. То не беше село, а по-скоро чифлик. Личеше си господарската къща, която макар ниска и построена с каменни плочи, все пак се намираше на централно място. Освен нея имаше и няколко сгради, които явно бяха за прислугата, чобаните и пазачите на добитъка, а останалото бяха дълги ниски сгради за добитъка. По броя на тези сгради можеше да се каже, че господарят на този чифлик е богат бей, с много добитък. Яне реши да пренощува покрай чифлика, но нещата не станаха така, както той ги беше предвидил. Той легна зад един камък, в една малка дупка, която вятърът и суровата природа бяха издълбали. Извика и Буря при себе си и я накара да се сниши до него. Така щеше да се топли в нея и в същото време тя щеше да го предупреждава, ако някой човек или животно се приближеше. Освен това щеше да контролира кучката и тя нямаше да го издаде, пък било то и неволно.