- Яшар. Яшар се казвам.
- Яшар, какво правиш тук по това време?
Яне реши да лъже, нищо че мъжът щеше да разбере това.
- Загубих се.
- Аха, загуби се - личеше си, че мъжът въобще не му вярва, но нямаше какво да направи. - Какво е това куче? - попита мъжът.
- Това е моето куче.
- Каква порода е? Досега не съм виждал такова!
- Овчарска порода, донесено е от далеч.
- От азиатските степи ли е?
- Не.
- Това куче много прилича на тибетските овчарски кучета. От там ли е? Чак сега видях приликата.
Докато мъжът говореше, гледаше през малкото джамче. Явно виждаше Буря отвън. Яне не беше решил какво да отговори и размишленията
Токораз Memo
474
Ятаган и Меч
на мъжа много му помогнаха. Сега не му оставеше нищо друго освен да се съгласи.
- Да! - каза гой кратко.
- Как се казва?
- Буря - каза Яне, но нарече кучето с българското му име, след това веднага се поправи и каза: - Бора! Бора се казва!
- Бора - повтори кюрдът. - Хубаво име!
После мъжът мълча известно време, а после каза:
- Аз съм Хабил - и леко се поклони.
Макар и с нови дрехи, украсени с много гайтани, мъжът беше облечен просто и в кафявия цвят, който носеха всички кюрди.
- Тази вечер ще останеш да спиш с нас! - каза Хабил. - Пък утре ще видим.
Думите му го успокоиха. Това означаваше, че кюрдите нямаше нито да го затворят, нито да го издадат на потерята, поне не тази вечер. Все пак той трябваше да продължи. Да спре и да остане толкова бързо до Диарбекир беше равносилно на това да се предаде и отново да се върне в зандана.
- Аз утре трябва да продължа! - каза Яне. - Господарю, може ли да помоля за някакви дрехи, пък били те стари и скъсани?!
Хабил го погледна. Много добре знаеше, че момчето лъже и че е бивш затворник. Дали беше избягал, или не, не знаеше, но беше сигурно, че иска нови, за да се скрие и да хвърли старите затворнически дрехи.
След това още докато разговаряха. Хабил извика мъжа, който го беше придружавал и го накара да даде дрехи на Яне и да го нахрани. Мъжът заведе момчето в една друга къща. Сипаха му ядене, но той не се нахвърли на храната, а ядеше бавно и дъвчеше много пъти. Самодисциплината, която беше изградил в затвора, много му помогна. Знаеше, че ако погълне много храна, ще я повърне. Сега трябваше да се нахрани добре, но без да бърза. Когато се нахрани и почувства, че коремът му се изпълни, помоли мъжа за огледало и бръснач. Изми лицето си. Една незабрадена жена му донесе бронзово огледало. То беше толкова старо и удряно толкова много пъти, че образът му беше изкривен до неузнаваемост. Това, което Яне видя, го уплаши. Той беше отслабнал и изглеждаше страшно. Нямаше нищо общо с башпехливана, който беше само преди две години и половина. Сега Яне трябваше да е на 17-18 години, а изглеждаше по-слаб от времето, когато беше на петнадесет години. Брадата му - небръсната през последните години, беше пораснала, но беше рядка и прокъсана, и му предаваше този страшен вид. Той изми главата си с топла вода, която жената предвидливо му беше донесла. След това се изми със сапун. Сети се за кацата с изпражненията и като
Ill том “Хайдут “
475
IVглава “Диарбекир”
че ли отново усети онази миризма. Избръсна лицето си. Чак сега видя посивелите си страни, хлътналите бузи и очи. Тъй като със сигурност имаше бели и черни въшки, избръсна и главата си. Отново се огледа в бронзовото огледало. Той беше станал непознат за себе си. Яне беше сигурен, че ако пазачите или другарите му от синджира го видят в този вид, никога няма да го познаят или дори да се сетят, че това е той. След като избръсна главата си, Яне отново влезе в коритото с топла вода. Изми цялото си тяло, а след това е бръснача се избръсна целия - навсякъде, къдего имаше косми. За пръв път в живота си Яне се бръснеше и се поряза, но се почувства много облекчен и като възроден. Жената не беше предупредена и влезе в стаята при него. Тя искаше да му подаде новите дрехи, но като го видя така гол, целият обръснат, стоящ в средата на стаята, изкрещя и избяга обратно. Яне не почувства никакъв срам или притеснение. Какво толкова, бяха го видели гол? Чак сега си даде сметка колко много го беше променил каушът. Това не можеше да му се случи преди две години. Яне се избръсна, защото нямаше друг начин да се спаси от пъплещите по него всякакви кръвосмучещи гадинки. Не искаше да отнася споменът от затвора в свободния си живот. Излезе от коритото. Избърса се с пешкира и отиде до вратата. Жената беше оставила дрехите му на прага. Дрехите бяха носени, но бяха чисти и миришеха на сапун. Докато ги обличаше, младият мъж за пръв път се почувства жив и истински човек. Всичко това беше толкова странно. От много време всичко около него му носеше само болка и страдание, и сега, ко-гато това не се случваше, за пръв път се почувства отново човек. Обличаше се и си мислеше за това дали бягството му от най-страховития зандан ще бъде нов куплет от песента за него. Какво ли щеше да се разказва в нея? След това изпра каука си, но нави на главата си една доста носена чалма на сини и бели ивици. Каукът през цялото време на престоя му в затвора беше с него, но сега тук щеше да привлича вниманието към него, нещо което Яне не искаше. Все пак високата хайдутска шапка имаше нужда от изпиране в гореща вода, затова я изпра.