Когато беше готов, Яне излезе от стаята чист, нахранен и напоен. Сега беше друг човек. От топлата вода, къпането, бръсненето и може би от храната, сега се чувстваше изтощен и краката му едва го държаха. Той излезе от стаята, а кюрдката веднага влезе, за да почисти след него. Яне се отправи към къщата на Хабил. Трябваше да види Буря. Но когато стигна до вратата на къщата на Хабил, се почувства зле. Краката му бяха омекнали и не го държаха. Той приседна на един камък, за да почине. За къде да бърза, нямаше спешна работа. Нощта беше беззвездна и безлунна и лепкавият мрак, като че ли беше обвил всичко и беше проникнал навсякъде. Яне стоеше и гледаше към небето, като че ли е на
Токораз Memo
476
Ятаган и Меч
дежда да зърне и най-малката светлина, такава обаче нямаше. Седеше и си мислеше за това къде се намира. Радваше се на усещането за свобода. Чак сега тук, когато спря да бяга, се почувства свободен и си даде сметка какво беше направил и къде се намираше. Той беше избягал от Диарбекир. Колко много се беше променило тялото му? Колко много беше отслабнал! Никой не би предположил, че е пехливанин, че някога е бил башпехливан и че притежава изключителна сила. Сега приличаше на най-обикновен човек. Огледа ребрата си, които се брояха. Той беше победил Кая! Като се сетеше за това и на него му се струваше невероятно. Сега сигурно тежеше само колкото единия баджак на Кая и може би нямаше да успее да вдигне “Канарата”, дори ако той не се съпротивляваше. Той беше отслабнал много, но беше Боляров. В неговото тяло, като в храм, живееха два вида борба и мисията му беше да ги запази и пренесе във времето. Яне се сети за това, че е последният човек, знаещ борбата на Болярови и че единствен той успя да съчетае Боляровия е Бимбеловия начин. Той трябваше да запази и да предаде на поколенията тези два начина на борба. Тялото му не биваше да му пречи за това. Не биваше, като в гроб, да закопае уменията си. Отново трябваше да станс онзи Яне и да бъде най-добрият пехливан. Той отново трябваше да бъде башпехливан! Щеше да се върне и отново да победи! Отново да побеждава! Решението му беше твърдо и то с онази твърдост, която беше изградил в кауша. Дори щеше да бъде по-силен отпреди. Волята и борбата за живот го бяха научили как да оцелява. Той имаше самодисциплина, каквато преди не беше притежавал. Сега имаше нужда само от време и скоро щеше да покаже на света кой е Яне Боляров. В този момент почувства нещо зад себе си. Пластовете мрак се движеха. Онова чувство, което за пръв път беше усетил в мрака на зандана, отново се появи. Там, зад него, имаше някой. Яне не помръдна. Опитваше се да разбере дали човекът е злонамерен, или не. Искаше да разбере какво може да постигне с това ново умение. Човекът не го виждаше и не знаеше, че Яне е тук. Той не беше враг и не се прокрадваше зад врата му. Яне “разбра” всичко това без сам да знае как. Това беше чувство, което усещаше вътре в себе си. Разбира се, не беше сигурен, защото чувстваше е неясни за него сетива, някак вътре в себе си. Проблемът не беше в това, което Яне усещаше или чувстваше, а дали и доколко да му се довери. Той продължи да “гледа” назад, зад гърба си. Там “видя”, че човекът е едър мъж. Той беше спокоен. Яне го “виждаше” като сянка, не, по-скоро като сияние. То беше оцветено в зелен цвят. Какво ли означаваше това? Изведнъж една нова сигурност се появи в него. Той вече знаеше кой е мъжът. Това беше Хабил. Тази яснота и сигурност неусетно се появи в него. Да, това беше Хабил - стопанинът на чифлика.
Ill том “Xaitdvm “
All
IVглава “Диарбекир”
- Хабил ага! - с онзи тих и шептящ глас каза Яне.
Хабил се стресна и подскочи. Мракът беше толкова плътен, че нищо не се виждаше. В този момент Яне чу лая на Буря.
- Кой е? - с разколебан глас каза господарят на чифлика.
Яне се замисли за миг. Този глас и това чувство го караха да се чувства като дебнещ в мрака хищник и като че ли връщаха силите му. Сега обаче концентрацията му беше намаляла, защото трябваше да се сети е какво име се беше представил пред господаря на чифлика. Мина време преди да се сети.