Ill том “Хайдут
481
IV глава “Диарбекир”
ше да тръгне с кучето. Не искаше да се разделя с Буря, защото трябваше да се възползва по най-бързия начин от всяка възможност, която щеше да се разкрие пред него. Освен това беше видял какво стана само за миг невнимание. Не искаше пак Шейтан да се навърта около Буря.
Когато всички тръгнаха, той също потегли е тях. Поведе и Буря на повод. Очакваше останалите мъже да имат нещо против неговото присъствие, но те не възроптаха, нито се възпротивиха на присъствието на Буря. Дори бяха доволни, че с тях ще има куче.
По някое време този, който единодушно беше избран за водач на потерята и когото всички наричаха “кърсердар”, се обърна към Яне и каза:
- Ей, момче, я отвържи устата на кучето, за да може да лае и да ни предупреди, ако наближим този дето го търсим!
Яне се подчини и отвърза устата на Буря. Кучето беше щастливо и веднага се опита да захапе един от кюрдите, които се намираха най-близо. Сега Яне трябваше да внимава повече, за да не пострада някой.
Водачът на потерята се казваше Кабил и май наистина беше брат на Хабил. Той имал съседно имение. Яне разбра това от едно момче, което вървеше редом до него и което най-малко се страхуваше от опитите на Буря да го захапе. Момчето се казваше Нури и беше син на същия този Кабил. Този, когото преследваха, бил някакъв еничар. Той не бил още истински еничар, а аджамиоглан изпратен от еничарския корпус да живее, работи и да се учи на ислям в семейството на Кабил. Яне сега разбра, че всички еничари, след като ги съберат, ги изпращат за две години да живеят в Анадола. Той си спомни събирането на еничари - девширме, на което беше станал свидетел в Козбунар, и всички хора, като сенки, изплуваха от миналото му. Този еничар не можеше да е българин, • защото от тогава бяха минали четири години. После огледа потерята и мислите му го върнаха още по-назад във времето, когато също така беше включен в потеря, но тогава преследваше брат си. Спомни си за него. От колко време вече го нямаше. Отначало беше мислил, че споменът за него ще го съпровожда вечно. После роднините му го бяха обявили за “мълчан човек” и с времето, въпреки съпротивата на паметта, той беше забравил лицето на брат си. Напрегна мисълта си и се опита да си спомни как изглеждаше той. Образът, който изплува пред очите му, беше мътен и неясен, по-скоро усети някаква гримаса, усмивка и нещата, които бяха характерни за него, но не и истинският му образ. “Колко мимолетно е всичко!” - мислеше си Яне.
Бързаха. Половината от хората бяха тръгнали с магарета, а другите, като Яне, бяха пеша. Магаретата ситнеха напред, а на пешаците им се налагаше да подтичват, за да не изостанат. Яне се задъха и зачерви. На едно място мъжете спряха, хапнаха набързо и продължиха. Явно беше
Токораз Memo
482
Ятаган и Меч
много важно да бързат. Отначало не знаеше накъде така уверено бърза цялата потеря. По-късно разпита Нури. Оказа се, че Кабил е сигурен, че крадецът еничар се е отправил към Диарбекир. Яне изтръпна. Всички бързаха обратно към крепостта, от която беше избягал само преди два-три дни. Малко след обед, след като превалиха една височина, градът се разкри пред тях в цялото си могъщество. От тук той изглеждаше на етажи. В дъното се извисяваше Ич кале. Крепостната стена, минарето на Улук джамия - всичко това беше толкова добре познато на Яне. Черните стени, черният град и реката. Инстинктивно Яне отстъпи крачка назад. Дали идването дотук не беше капан и той сам не беше влязъл в него? Все пак успя да запази самообладание и не се издаде. Потераджиите бързо слязоха към една от портите на града и влязоха вътре. Кабил събра всички при себе си, а след това ги раздели на групи. Яне беше прикрепен към Хабил и Нури. Те трябваше първо да претърсят Гяур махала. Яне се притесни. Гяур махала означаваше, че там трябва да живеят християни, арменци или евреи. Ако момчето, което преследваха, е еничар, то щеше да се скрие именно там. Хабил обаче въобще не беше притеснен от това. Той като че ли въобще не искаше да открият и хванат еничара.