- А дъщеря ви как се казва, Хабил ефенди?
- Казваше се Бурчин. Кръстихме я на сърна, но тя стана по-красива и грациозна и от животното, на което я нарекохме. И по-плаха и боязлива.
- Какво стана, ефенди? Защо говорите в минало време?
- Бурчин почина, а момчето едва не полудя. Много го обичам, но е по-добре да си върви.
Яне също се натъжи от разказа на Хабил. Всъщност от одеве онова чувство пак се беше появило и с него той усещаше мъката, която кюрдът излъчваше, и която на талази го заливаше. Толкова много мъка! Яне се задушаваше. Стана. Трябваше да излезе за малко. Не се чувстваше добре. Чувствата на бащата, загубил дъщеря си и усещането за загубата на една любов, го бяха трогнали толкова много. Та той не познаваше нито този Абдаллах, нито Бурчин! Защо се беше вживял толкова? Излезе на улицата пред хана. Скоро откри, че голяма част от тъгата в него не е заради Абдаллах или Бурчин, нито заради Хабил. Всъщност на него му беше тъжно заради собствената му участ. Той беше чул красивата любовна история на еничара и господарската дъщеря и в себе си беше разбрал, че досега на него такова нещо не му се беше случвало. Никога досега не се беше влюбвал. Единствената жена, която беше познавал, беше Емине, но с нея имаха по-скоро разбиране, отколкото някакви чувства. Дали наистина не се беше влюбвал досега? Кои жени бяха влезли в живота му досега? Гергина - красивата чорбаджийка, беше много хубава, но вече беше мъртва. Всъщност единственият път, в който я беше докосвал, тя вече беше мъртва. Божура и Ирис бяха още деца. Айше също беше мъртва. Това бяха всички жени в живота му. Успокои се и отново влезе в кафенето. Отпи от ароматната напитка и топлината й още повече го успокои. Хабил му беше благодарен. Явно той също беше имал нужда от време, за да се съвземе от спомените. Ето защо Хабил не искаше да преследва еничара. Чак сега разбра защо и Нури беше реагирал така. Той беше на възрастта му и сигурно не му е било приятно пър
Ill том “Хайдут
485
IV глава ‘Диарбекир
вата му братовчедка да бъде с еничар. Сигурно тук също имаше някаква история, но Яне не искаше повече да чопли в душата на кюрда.
Той седна и замълча. Остави Хабил ага да заговори, когато се почувства готов. Това стана скоро, но кюрдът заговори за съвсем други неща.
- Много обичам есента - каза старият мъж. - Топлата и мека есен. Тук есента е е мирис на гнили листа и топъл вятър, който се напича от черните базалтови скали. Обичам, когато реколтата е прибрана и всичко вече е свършило, да се отделя от имението и да отида нагоре от Диарбекир. Отивам там всяка година, по едно и също време, и наемам една къща в селото Чарккьой. В тези блажените дни на почивка се отдавам на риболов по река Тигър. В Чарккьой е много спокойно и с още няколко мои приятели, които търсят сигурно убежище след хаоса и многолюдното в Диарбекир, се установяваме там. Наемаме двуетажна каменна къща, която се намира до реката, откъдето иде свеж полъх в жежкото пладне. Това за мен е раят!
Всеки човек в годината поне веднъж трябва да отиде някъде, за да си почине, защото там където живееш и работиш е немислимо да почиваш! Това са най-хубавите мигове от живота ми! Когато Бурчин беше малка, вземах моето сърненце с мен и тогава тя радваше сърцето ми…
Явно за каквото и да заговореше, Хабил все стигаше до Бурчин. На Яне пак му стана тъжно. Мъката в бащиното сърце беше толкова голяма…
От одеве един въпрос интересуваше българина: дали търсенето в Диарбекир ще продължи до тъмно и те ще пренощуват тук, или ще напуснат града по светло? Все още беше следобед, а той вече си беше починал добре. Хапнаха добре от изпеченото прясно месо. Кафеджията го беше полял с някакъв сос, който беше направил печеното месо много ароматно. Яне не си спомняше да е ял някога в живота си по-вкусно печено месо. Дори на султанската софра не беше опитвал нещо толкова вкусно. Не беше ял месо от много години и отначало му стана тежко. Наяде се добре. Хабил даде и на него, и на Нури, по едно голямо парче месо, а сам той си отдели две, но само си отряза едно тънко парче. Може би спомените вгорчаваха залъка му и най-накрая той предложи своите две парчета на Яне и Нури. Племенникът му се нахвърли върху второто парче. Яне скришом го прибра между два комата хляб. Хабил го забеляза, но само се усмихна и нищо не каза. Не можеше да изяде и него, защото със сигурност щеше да повърне. След като се наядоха, тримата изпиха още по едно кафе. Яне блажено се отпусна назад. Гледаше изпъкналия си корем и му се доспа. Най-добре беше тази нощ да преспят тук. Той вече беше готов за това. Затвори очи. Не беше се наспал добре през нощта. Трябваше да поспи по-дълго. Сигурно, ако сега заспеше, до другата сутрин щеше да се възстанови напълно.