За съжаление Кабил отново ги събуди по мръкнало. Всички мъже, подритвани от брата на Хабил, шумно се прозяваха и бавно ставаха. Хапнаха набързо. Яне пак даде коричка хляб на Буря. Веднага след това потерята тръгна. Навън се развиделяваше, но все още не беше съвсем светло. Бързаха. Отново бързаха. Яне пак не беше успял да се наспи добре и още от сутринта се чувстваше уморен. Освен че му беше тежко, той се ядосваше, защото знаеше, че в момента еничаръг може да е в Диарбекир, а те тук гонеха вятъра. През целия ден бързаха, като почти тичаха. Попита Нури накъде води този път и разбра, че пътят е за Искендсрун. Значи вървяха към пристанището на Средиземно море, откъдето ги бяха довели в Диарбекир. Това беше много добре за него, като по поръчка.
Токораз Memo
488
Ятаган и Меч
Тази вечер замръкнаха в друг кервансарай. По пътя обаче бяха отминали един, което означаваше, че бяха изминали разстоянието, което обикновен керван изминава за два дни. Тази вечер Кабил като че ли разбра, че търсенето на еничара е по-трудно от търсенето на игла в копа сено. Той проумя, че беглецът няма как да е пред тях, че сигурно са го изпреварили или може би той е тръгнал в съвсем друга посока. В дълъг разговор между двамата братя беше взето решение на другия ден да се върнат по пътя за Диарбекир и да пресрещнат еничара. Всички бяха единодушни, че този Абдаллах или е в Диарбекир, или са го изпреварили и ще го пресрещнат по пътя.
- В хана, където спахме предната вечер, разпитах ханджийката, но тя не е виждала Абдаллах. Тук също не са го виждали. Няма как да мине от тук, без да бъде забелязан. Тук пътят е само един и върви по дъното на долината. Трябва да се върнем! - каза Кабил.
На другия ден тръгнаха обратно. Това като че ли развесели мъжете. Мисълта, че скоро ще се върнат в Диарбекир, а по-късно и в имението, много ги зарадва. Всички те бяха разбрали, че не е лесно да бъдат подчинени на Кабил. Все по-често Яне чуваше ропот. Ратаите изразяваха мнение, че Хабил е много по-добър и човеколюбив от брат си и всички копнееха да се приберат в имението, и Хабил отново да им бъде господар.
Кабил не им позволи да спрат и да пренощуват в кервансарая. Те отново го отминаха и продължиха към онзи хан, в който Яне яде фасул. Явно пак щяха да са като пребити тази вечер. Този път обаче потерята вече не вървеше толкова бързо. Тъмнината ги завари по пътя. И това оставаше сега, да нощуват на открито. Но не, Кабил беше решен да стигнат до хана, затова продължиха пътуването си в тъмнина. Запалиха факли и вървяха много по-бавно. Ропотът сред хората ставаше все по-ясен и на висок глас.
- След като се доберем до кервансарая ще е много късно - каза Хабил на Кабил. - Няма да е зле утре да починем, да съберем сили и чак на другия ден да продължим преследването.
Кабил подскочи.
- Да почиваме?! Това означава да го изтървем! В момента всеки миг е важен! Той открадна всичките ми пари, братко! Всичко, което бях събирал през целия си мизерен живот! Той има злато и няма къде да се скрие! Да го хванем по-бързо!
Групата чуваше разговора между двамата братя и изригна в ропот.
- Какво искате? Какво искате? - изкрещя Кабил. - Изгасете всички факли, ще се движим в тъмното, за да го изненадаме!
Така мъжете продължиха по пътя. Нощта беше мрачна, но изведнъж облаците се “разкъсаха” и Яне видя пътя. Той беше самотен, а от двете
Ill том “Хайдут
489
IV глава “Диарбекир “
му страни се издигаха почти стръмните скатове на планината. Тези планини бяха голи, като оплешивели. В тях нямаше дръвчета, храсти и зеленина, както в Родопите. Яне беше ужасно изморен. Буря също не искаше повече да върви, дърпаше се и на него му се наложи да върви последен от групата. Кучката беше неспокойна. Сигурно някакви животни обикаляха наоколо по голите склонове и тя ги надушваше. Сега само това му оставяше, да слуша и лаенето на кучето. Това щеше да изнерви и останалите потераджии. Преди още да се е разлаяла, той реши да й сложи връвчицата, която държеше устата на Буря затворена и така не й позволяваше нито да лае, нито да хапе.
Яне се наведе и чу как някой от първите мъже извика.
- Кърсердар! Кърсердар!
- Кучета такива, бунт ли ще правите! - грубо отвърна Кабил.
Само това оставеше, хората от потерята да се скарат помежду си. Това щеше да е много опасно, защото всички бяха въоръжени, а и се намираха на средата на пустошта.
Както беше наведен, изведнъж Яне дочу шум от борба и битка. Буря излая. Нима ратаите бяха нападнали брата на господаря си? Той веднага сложи намордника на кучето. Проехтя изстрел. Така, както си беше наведен, той погледна и в мига на осветяване, когато огненият език излетя към небето, Яне видя чудна гледка. Над потерята, като хищни орли, се бяха спуснали някакви мъже с шарени дрехи. Те имаха вид на разбойници. Той веднага разбра какво става. Нападението явно беше само отпред и отстрани. Или нападателите не бяха много, или не бяха чак толкова добри в засадите. Както си беше наведен, Яне се обърна и побягна назад. Той тичаше приведен, за да не го видят, но и за да избегне някакъв случаен изстрел. Бягаше по пътя, но мина вдясно, към склона на планината. Скоро се отдалечи доста. Спря и се обърна. Буря беше с намордник и не можеше да лае. Въпреки това тя усещаше, че съвсем наблизо се води битка. Тя се мяташе и огъваше тялото си, за да се отскубне от връзката и да се втурне в боя. Яне беше принуден да я удари с юмрук в дебелата глава. Буря едва ли я заболя, но поне се успокои. Той усещаше, че от това да остане незабелязан сега зависи животът му.