Яне наблюдаваше случващото се и разбра, че бандитите не са го забелязали. За всеки случай опипом откри една ниша, нещо като малка пещера и се свря в нея. Дръпна Буря и силно я притисна към себе си. Не позволяваше на кучето нито да мръдне, нито да издаде звук. Беше толкова добре скрит, че можеше да бъде открит само ако някой специално го търсеше. В същото време виждаше всичко, което се случваше, само лошо чуваше, защото не беше много близо до хората, но все пак успяваше да долови думите им. Притихна и се заслуша. Отчетливо чу
Токораз Memo
490
Ятаган и Меч
тракане на чакмак в кремък и след малко над пътя лумна една факла, която освети една доста нерадостна картина. Нападателите бяха само четирима или поне от това място той успя толкова да види. Въпреки че потерята, в която той сам беше участвал, беше три пъти по-голяма и въпреки мрака, те бяха успели да ги обградят и да ги завържат. Сега всички мъже седяха или лежаха проснати върху прашния път. Какво ли можеше да се очаква? Та това бяха най-обикновени ратаи, които бяха предвождани от човек, загубил разсъдъка си.
Яне гледаше мъжете и си спомни, че миг преди нападението и преди да се наведе, за да завърже устата на Буря, отново беше усетил онова чувство. Чак сега си спомни за него. Преди малко не му беше обърнал внимание. Умението да предвижда му беше помогнало и беше запазило живота му. Това нещо беше много полезно. Той трябва да го развие и да се научи да му се доверява. Това откритие много го зарадва. Той не само, че беше бивш башпехливан и войвода, а щеше да стане още по-добър и то като разчита на това странно чувство. Може би някакъв архангел или ангел-хранител го предупреждаваше по този начин и шепнеше в ухото му предупрежденията. А може сам Бог да му помагаше, като му посочваше бъдещето. Дали с времето нямаше да се научи да “вижда” и в далечното бъдещето и да стане като вехтозаветните пророци?
- Какви сте вие? - над клисурата се разнесе гласът на човека, който държеше факлата и който явно беше главатар на бандитите. Той беше с най-шарени дрехи и от силяха му стърчаха най-много оръжия. А мустаците му заплашително стърчаха настрани. - Кои сте вие? - попита пак той. Говореше на турски, но като кюрд.
- Потеря - тихо отговори Хабил. Яне не го виждаше, но беше сигурен, че това е неговият глас.
- Каква потеря, бе? - изрева гръмогласният главатар.
Той се приближи до един от проснатите по лице хора.
- Никаква потеря не сме, ага. Ние сме селяни, бедни и прости селяни - този път се чу хленчещият глас на Кабил.
- Защо тогава другите те наричаха кърсердар? - попита мъжът.
- Убий ме, ако знам, ага. Така им щукнало.
- Какво търсите по това време тук, бре? - продължаваше разпита си, явно недоволният главатар.
- Ага ефенди, ние само случайно минаваме оттук.
Отговорът явно не задоволи главатаря.
- Срещнахте ли едно момче там откъдето идвате?
Яне наостри уши. Явно бандитите не бяха причаквали тях. Дали и те не преследваха същия еничар, който беше откраднал парите на Кабил? “Колко бързо се разнасят мълвите! И колко бързо лешоядите се струп
Ill том “Хайдут
491
IV глава “Диарбекир
ват около плячката!” - помисли си той. Явно някой от преследвачите, още при проверката на Диарбекир, се беше “изпуснал” и беше казал какво търсят и веднага местните бандити се бяха раздвижили.
Кабил, макар и проснат на земята, явно не беше загубил разсъдъка си, защото започна да лъже и това беше най-доброто в случая.
От одеве Яне мислеше дали има някакъв начин да помогне на новите си познати. Нападателите не бяха много. За съжаление погераджии-те не му се бяха доверили и не му бяха дали никакво оръжие, и така той беше “въоръжен” само с Буря.
Главатарят подаде факлата на най-близо стоящия до него човек. Той явно искаше да е със свободни ръце.