Ill том “Хайдут
499
V глава “Козбупар
непрекъснато “нападаха”. Каквото и да правеха, те непрекъснато мислеха само как да отидат в плевнята и там да си играят със сляпото още кученце. Яне много им се караше. Той знаеше, че кученцето се нуждае от спокойствие, а и се притесняваше, защото Буря беше станала особено раздразнителна. Един ден, както си стоеше в стаята, чу Буря да лае като обезумяла и да се хвърля срещу кирпичената стена, която отделяше къщата от пътя. Василка и децата бяха на двора. Бабата трябваше да заколи последното пиле, което беше останало в двора. След това четиримата щяха да гладуват. Храната свършваше. Василка беше все по-при- теснена. Яне също се чувстваше зле. От Диарбекир той се беше върнал без пари. Василка беше пресметнала храната за нея и децата, но Яне не беше предвиден, затова храната беше свършила по-бързо, отколкото старицата беше предвидила. Не можеше да ходи на лов, защото беше зима, а и той трябваше да се крие.
Яне гледаше през малкото заскрежено прозорче. В стаята беше мрачно и цареше сумрак, макар навън да беше светло, и само топлите меки отблясъци на огъня в огнището осветяваха помещението. Яне гледаше белия сняг, момиченцата, които се гонеха в него и оставяха следи, и кървавата диря, която закланото пиле оставаше върху чистия сняг. Вниманието му всъщност беше привлечено не толкова от скачащата с гърди срещу стената Буря, а от това дали момичетата няма да се възползват и да се намърдат в плевнята при Ураган. Така бяха нарекли малкия още полукангал-полукаракачанка. Името беше хубаво, защото имаше връзка е името на майката. Освен това в него имаше “р” - звук, който всички кучета различаваха най-добре. Яне знаеше, че е хубаво в името на кучето да има “р”, така то го различава по-добре и веднага реагира. Името на Ураган беше измислено от баба Василка и така тя му стана кръстница. Ураган растеше здрав и голям. Когато се нахранеше, коремът му толкова се издуваше, че всички се страхуваха да не се пръсне. Освен това, в такъв момент, той безпомощно започваше да маха с късите си, но дебели лапи, които показваха колко голям и здрав ще стане, като порасне. Това, че беше сам и че майка му хранеше само него, помагаше да расте бързо и да се променя с всеки изминал ден.
Та сега, когато Буря скачеше срещу стената, Яне погледна, за да види дали калпазанките няма да се възползват от заетостта на бабата и да отидат да навестят Ураган. Но в този момент разбра откъде се беше появила яростта на Буря. Над оградата видя главата на Кара Мустафа. Отначало не го позна, но по шапката се сети, че е той. На главата си беят носеше красив тюрбан, пищно украсен с пера. На Яне този тюрбан му се стори малко неподходящ, защото времето беше твърде студено, но явно Кара Мустафа беше готов да страда, за да изглежда добре. Суетният мъж ходеше с
Токораз Memo
500
Ятаган и Меч
гордо вдигната глава и е втренчен поглед гледаше старата жена и двете деца. Те бяха спрели да играят и като омагьосани наблюдаваха движещата се над оградата глава. Дали двете деца осъзнаваха какво беше направил турчинът с тях? Дали предчувстваха какво още иска да направи?
Яне гледаше Василка, децата и движещата се глава и се изпълни е гняв. Сега разбра за какво говореше Василка.
Кара Мустафа, който той познаваше от толкова време, въобще не се беше променил. Всъщност Яне си даде сметка, че не го беше виждал само от три години. Заточеничесгвото му в Диарбекир му се беше сторило цяла вечност. След него той се чувстваше толкова променен. Чувстваше се стар и много уморен. Не се чувстваше кой знае колко мъдър, но беше някак много по-опитен. През главата му бяха минали толкова много неща, че вече нищо не го учудваше. Беше загубил възможността да се радва. Дългата самота и взирането в смъртта го бяха променили. Яне вече не беше същият. Не минаваше ден без да си спомни за Диарбекир. Като че ли там беше оставил част от душата си. Някаква част от него, като че ли копнееше да се върне там. Там беше оставил някаква част от себе си, без която не беше завършен. Яне не знаеше каква, но все по-често си даваше сметка, че се замисля за дядо Личо, за Герджика и дори за Махмуд.
Той беше толкова променен, а Кара Мустафа си беше същият. През неговата глава сигурно не беше минала и малка част от това, което се беше случило с Яне. Сега българинът разбра, че не времето, а това, което ти се случва, определя живота ти и възрастта ти. Много пъти беше чувал поговорката: “Не питай старило, а питай патило!”, но чак сега я разбра. Онзи красив и напет пехливан сега изглеждаше като истински ага. Яне знаеше защо е така. Василка му беше казала, че освен земята на Шейтаните, Кара Мустафа беше завзел и цялата земя на затрилия се някъде Али ага, който бил приятел с бащата на момичетата - чорбаджи Георги Шейтана. Така доскорошният прост пехливан беше станал един от най-богатите мъже в Империята. Освен Станимашко, което му беше поверено от султана, Кара Мустафа беше успял да присъедини към земята си огромните имоти на Шейтаните и на Али ага.