Василка се грижеше добре за децата. Нейните хитрини нямаха край и Яне искрено й се възхищаваше.
Една вечер отново всички стояха до огнището и гледаха парата, която се издигаше над менчето, окачено над огъня.
- Бабо, бабо, какво ще ядем? - питаха децата, а гладните им очи искаха да преминат през желязото и да видят какво е сложено в менчето да ври. Дали беше кокошка?
Яне и Василка не казваха на момичетата, че това, което ядат, не е кокошка, а гълъбчета. Момичетата обичаха да си играят, да хранят и да гонят красивите птици.
Токораз Memo
506
Ятаган и Меч
Друг път старата жена казваше:
- Искате ли да ви направя гозба от камъчета?
- От камъчета? - момичетата бяха изумени. Те не можеха да разберат какво точно говори баба им, но искаха да разберат. - Какво да правим? Какво да правим? - като птичета чуруликаха момичетата и пърхаха с ръчичките си, като с крилца.
- Отидете и донесете по едно камъче от двора!
Момичетата веднага хукваха и започваха да ровят, като малки кокош-чици, из снега на двора. После се състезаваха коя ще намери по-хубаво камъче. Яне ги слушаше как се карат и заканват и се смееше. Понякога отиваше до джама и ги гледаше. Децата приемаха всичко много сериозно. Ако Божура намереше камъче, а Ирис не можеше, често се проливаха и сълзи. Скоро двете нахълтваха в стаята и донасяха студенина отвън. Василка не харесваше как са измити камъчетата и ги изпращаше навън пак да ги измият. Момичетата отново се втурваха. През това време старата жена нарязваше лук, слагаше един картоф да ври и зачаква-ше. След малко момичетата отново се появяваха, носейки камъчетата си. Василка ги оставаше сами да ги поставят във врящата вода. Менчето обаче беше високо над огъня и те не можеха да видят, че тя вече е сложила в него разни неща. Така децата вярваха, че гозбата е въгре в камъчетата и че те я изпускат, докато се варят в менчето. След това тя пак ги изпращаше, а през това време слагаше гълъбчето в менчето. Слагаше и малко олио. Така момичетата тичаха три-четири пъти навън и всеки път Василка им измисляше различни задачи.
Когато децата съвсем се уморяха и носеха и последното си камъче, супичката вече беше готова за ядене. Когато най-после пуснеха и последното камъче в менчето, баба Василка се правеше, че произнася някакви заклинания, въртеше очи и така най-после сваляше гозбата от огъня. Момичетата ахваха. Те наистина вярваха, че Василка с магия е направила гозбата и че техните камъчета са били много важни.
После те помагаха на старата жена да извадят камъчетата и така гозбата беше готова за ядене. Децата се опитваха да видят дали в камъчето има останала храна. Тс самите бяха опитвали да сготвят гозба от камъчета, но все не успяваха и се опитваха да разберат дали в камъчетата бе причината. После жената караше момичетата да излязат и да изхвърлят камъчетата навън.
- Бабо, защо да изхвърляме камъчетата, нека ги запазим за следващия път?! - каза Ирис.
Малката хитруша, колко умничка беше! Това, разбира се, не зарадва Василка и тя каза:
- Хвърлете ги, за да могат да се нахранят и животинките, които жи
Ill том “Хайдут
507
Vглава “Козбунар”
веят под снега! Нали и те имат малки рожбички, които приличат на вас!
Момичетата тичаха и всяка се опитваше да хвърли колкото се може по-далеч своето камъче и да запомни къде е, за да може следващият път, когато баба Василка реши да им готви гозба с камъчета, да го намери по-бързо.
Така момичетата се заиграваха, уморяваха се и смятаха, че наистина участват в готвенето. Освен това така те бяха толкова заети, че нямаха време да мрънкат, че са гладни.
Въпреки лошата и оскъдна храна, Ирис и Божура се източиха видимо. Само за една зима от деца те се превърнаха в момичета. Яне гледаше крачетата на Ирис - те бяха слабички и придаваха странен вид на момичето. Бедрата и прасците й бяха по тънки от коленете й.
Най-накрая пролетта дойде. Всъщност още не беше настъпила изцяло, но Яне вече не издържаше. Той много искаше да отиде до Диньо и да види как е станал мечът. Искаше по-скоро да хване в ръце личното си оръжие и да го развърти. По пътя щеше да мине през Бачкьой и се надяваше да получи отговори на всички въпроси. Още никой от кауците не знаеше, че Яне е жив и че е в България. Той се чудеше как ли ще се зарадват мъжете, като видят своя войвода. Яне тръпнеше от вълнение и тази сутрин стана още по тъмно. Облече се. Старата жена го беше усетила и беше станала преди него. Сега тя му помагаше.
- Пеша ли ще пътуваш?
- Да! Ще се маскирам като просяк. Така никой няма да ме спре.
- А някакъв нож, нещо друго като оръжие няма ли да вземеш?
- Аз съм се въоръжил! - каза Яне и вдигна една сопа, която беше взел в ръка. Той беше решил да вземе тази сопа. С нея хем щеше да се подпира, хем щеше да се пази. Яне много добре си спомняше техниките с бойна сопа, които беше упражнявал заедно с дякона Инокентий.