Може би, защото беше упражнявал много оръжия, само като хвана соната, всичко си припомни. Освен това на лявата китка беше закачил клупа на ортомата, но не искаше да я показва на Василка. Освен това старата жена можеше да се досети какво беше решил. А той беше решил преди да посети Бачкьой и Диньо, така и така щеше да мине през Станимака, да посети Кара Мустафа. Предният път беше простил на бея, но сега смяташе да не му прощава. Щеше да убие всеки, който посегне на имането и земята на Шейтанови, както и на момичетата. Той трябваше да продължи делото на Велко и Вълчан. Трябваше да купува имоти и така скоро цялата българска земя да бъде в ръцете му. Тъй като Кара Мустафа беше обединил имотите на Шейтанови и Али, това беше земята около Хаджи Елиз махала, а от султана му беше дадено Станимашко. Така в ръцете му беше всичко от Филибе до Хаскьой и от Та-
Токораз Memo
508
Ятаган и Меч
тар Пазарджик до Ахъчелеби. Яне беше решил да го убие и да си върне земята. Това щеше да бъде началото на България. Кара Мустафа не заслужаваше никаква пощада. Яне си спомни как беше минал покрай дувара на Козбунар и ръката му стисна сопата. Той щеше да го убие, за-щото беше сигурен, че точно той и Кая са причината за неговото заточение. Тези двамата трябваше да си платят за това, че го бяха накарали да преживее всичко това. Най-малкото те бяха отнели башпехливанска-та му титла и то по един толкова безчестен начин.
Яне беше решил как да действа. Макар да беше още рано, той реши да предупреди старата жена.
- Ако се забавя много, ти отиди и започни да копаеш и обработваш Пъшкавица! Засей я!
- Но, как, Пъшкавица ни я взе Кара Мустафа?! Неговите пазванти ще ме убият, ако ме видят!
- Ти не се притеснявай, а отиди и я засей! Аз ще се погрижа за останалото!
- Ами ние нямаме пари, нито жито за сеене!
- Вземи назаем, аз ще ти донеса пари!
Яне беше сигурен, че старата жена се сеща откъде той ще вземе алтъни, но какво можеше да му каже. Сега той беше главна опора и наследник на Шейтанови. Момичетата без чужда помощ не можеха да от-чуваг такова имане и толкова земя. Някой ден те щяха да се задомят и да приемат други фамилии, с което щяха да отстъпят земята и богатствата, завещани им още от дядо им. Баба Василка знаеше, че така ще стане. Така и трябваше да бъде. Не беше по силите на жени да бранят толкова много земя и злато. Не беше възможно те да изпълнят мисията, завещана им от дядо им и бащите им. Те сигурно дори нямаше да разберат за това.
Яне тръгна пеша по пътя за Станимака. Вървеше бавно и внимателно, защото беше студено и се придвижваше много трудно. Не можеше много да бърза, а и пътят все още не беше напълно разчистен, а там, къ-дето беше разледено, се беше разкаляло. Когато стигна до разклона за Арапово и видя манастира, Яне се зачуди дали да не се отбие при приятеля си Инокенгий. Сега обаче нямаше време, а и още не беше готов да постави задачата на приятеля си. Трябваше му още време. Първо трябваше да отметне важните задачи, да вземе злато и алтъни ог пещерите и след това щеше да мисли за трактата за кесиджиите. Продължи по пътя. Скоро зад един хълм видя отклонението от пътя, което можеше да го отведе първо до Избеглий, а после и до Боляровия хан. Яне се замисли за семейството си. Искаше да разбере какво става с тях. Дока-то беше в Диарбекир, толкова пъти се беше сещал за тях и съжаляваше,
Ill том “Хайдут “
509
Vглава “Козбунар”
че не ги бе видял, а ето сега пак ставаше така. От толкова много години не ги беше виждал. Дали не го смятаха вече за мъртъв?
Продължи пътя си напред. Приближаваше към Родопа и като че ли гърдите му се разширяваха и предчувстваха кристалния въздух. Чак към обед влезе в Станимака. Първо мина през крайните махали, които се наричаха Ципрохори. Името беше гръцко, но Яне не видя в тези бедни крайни махали други освен българи. Те бяха бедни и безимотни, явно пришълци от съседните села.
Краката му бяха много уморени, а освен това беше премръзнал. Добре че беше взел решение да не продължава нагоре към Бачкьой. Иначе, ако искаше, до здрачаване щеше да се добере до селото, което беше нагоре по течението на река Чая.
Беше решил да остане тук, в Станимака, докато не открие господаря на града - Кара Мустафа и не го положи мъртъв. Щеше да остане, дори ако това му отнемеше няколко дни. След това щеше да продължи към Бачкьой, за да свърши работата си.
Яне беше решил отначало да се информира за това къде се намира Кара Мустафа. Не искаше турският бей да разбере, че някой се интересува от него. Затова вместо да търси някого от приближените му, той реши да постъпи като кесиджия. Какво по-добро място за научаване на новините от кафенето?! Но тъй като се интересуваше от бея, той трябваше да отиде в някое по-централно кафене, да седне и само да послуша. Така и стана. След като излезе от покрайнините, той навлезе в наистина гръцката махала на Станимака, която се казваше Амбеликос. Тук нямаше кафенета, защото за гърците пиенето на кафе още не беше станало толкова популярно. Модата на кафенетата идваше от столицата на падишаха и най-голям град на света - Истанбул. Яне продължи да навлиза в града. Мина през малка българска махала, която беше изградена около Черквата на прислужниците. Продължи да се движи покрай реката, все нагоре, и скоро навлезе в турска махала, която се казваше Кюмюрджъ. От престоите си в Едирне и Стамбул и от дългото си пътешествие през цял Анадол, Яне се беше научил доста добре да говори на турски. Беше облечен като просяк, по-скоро като истанбулски просяк, отколкото като българин. Освен това на главата си беше навил чалма, която беше толкова стара, избеляла и прокъсана, че никой не можеше да предположи какъв е истинският й цвят. Който и да погледнеше невзрачния прокъсан човек, не би познал, че той е българин. Българите, колкото и да бяха бедни, се опитваха да ходят винаги чисти и да крият кръпките си. Яне приличаше на градски бедняк. Приличаше на кюрд, защото още беше облечен с техните дрехи, но едва ли тук, в Станимака, някой знаеше как изглеждат кюрдите. Сигурно го вземаха за някакъв скитащ бедняк, когото вятърът е отвял дотук.