Токораз Memo
510
Ятаган и Меч
Яне намери единственото кафене в Кюмюрджъ махала. То беше голямо и въпреки обедното време беше пълно е хора. Времето беше хладно и навън нямаше насядали хора, но пък вътре беше топло, задимено и задушно. Силна миризма на врящо топло кафе, тютюн, топло вино и пот го “удари” в носа. Яне влезе и поздрави по турски. Огкакто беше влязъл в града, той беше кесиджия. Чувстваше се като дебнещо хищно животно. Бдителността му беше изключителна, каквото видеше, веднага го запомняше, забелязваше и най-малките подробности. Мислеше бързо и бавното движение му беше много полезно. Ако някой го наблюдаваше, едва ли можеше да познае, колко внимателен е и колко бързо работи главата му в този момент. Без да се озърта и да обръща глава, той виждаше всичко наоколо. Слухът му се беше изострил като на диво животно в гората. Чуваше и най-малките шумове, и най-далечните и приглушени гласове. Слушаше и се опитваше да свърже всичко, което чуеше. Опитваше се да разбере всичко, което хората говореха. Той беше станал истински кесиджия. Това беше състоянието на кесиджия и сега той го беше постигнал. Чувстваше се толкова добре. Сигурен, като хищник в овча кожа. Това състояние много му харесваше. От цялото това напрежение и концентрация в него отново се появи онова чувство, което за пръв път беше изпитал в Диарбекир. Сега той се чувстваше защитен и сигурен. Беше като няколко човека в един. Всяко сетиво в него се беше изострило до крайност. Може би това беше начинът да постигне това магическо умение.
Яне се сети за думите на Василка, която преди много време му беше казала: “Ти си змей!” Той се усмихна и тихо, едва чуто, каза на себе си:
- Ти си змей!
В това състояние Яне премина през целия град. В гова състояние влезе и в кафенето. Кафеджията дойде при него и той си поръча кафе, което дойде веднага. Велможите на султана го бяха научили да пие от ароматната напитка. Яне беше открил, че всеки път, след като изпиеше една чашка кафе, сетивата му се изостряха. Какво ли щеше да стане сега? Той и без това се намираше в такова състояние. Седеше най-спокойно, кафеджията му беше подал малък филджан - специална малка порцеланова чашка за кафе, е дебели стени и малка кръгла дръжчица, в която не можеше да вкара и единия си пръст. И така я държеше, с палеца и показалеца, като с щипци. Чашката беше с такава форма и толкова дебела, че задържаше кафето топло, много дълго време. Турците, а и арабите, най-много от всичко обичаха мохабета. А за да стане добър мохабет, трябва търпение и напитката дълго време да остане топла, за да не бързаш да свършиш разговора, да не отделяш мисълта си от мохабета и да я насочваш към напитката. Филджанът, който Яне държеше, беше прекрасен за мохабет. Той веднага разбра това и остана много доволен,
Ill том “Xaudvm
511
V глава “Козбунар
защото така, на едно кафе, можеше да остане достатъчно дълго време и да върши работата си. Освен това, щом кафенето имаше такива фил-джани, това означаваше, че хората, които го посещават, имат вкус към мохабета, стоят достатъчно дълго и са спокойни и словоохотливи. Филджанът казваше: “Тук идват хора, които правят мохабет! Хора с вкус и търпение, които обръщат внимание на детайлите!” Яне беше попаднал точно където трябваше. Щом тук идваха мохабетчии, те щяха да говорят за политика и за градските дела, а не само за личните си проблеми. Не можеше да не споменат и бея, така че той седна, бавно отпи от шер-бетлията кайве и се заслуша в гласовете наоколо. Изглеждаше отпуснат, почти заспал и наслаждаващ се на топлината и кафето, но всъщност чуваше и чувстваше всичко, което ставаше около него. Той беше като легнала котка пред прага на бедна къща. Гладна, изглеждаща спяща и отпусната, но готова във всеки момент да скочи и да прави път на някой, които излиза или влиза. Котка легнала пред вратата! Сети се за това, което Велко му беше казал веднъж: “Почивай като котка пред вратата!” Това означаваше, че никога не бива да се отпускаш. Дори насън да следиш нещата, които стават около теб. Да си отпуснат и да изглеждаш небрежен, но да бъдеш винаги нащрек. Да спиш тихо и леко и да чувстваш и най-малката опасност. Това да се прави на задрямал имаше още предимства. Така можеше да не се включва в разговорите, никой не го разпитваше и закачаше и той можеше по-спокойно да подслушва.