След третия ден дъждът намаля, не спря съвсем, но вече можеше да продължи пътуването си. Имаше много време, така че нямаше защо да бърза. Каза на Сотир, че ще се срещнат всички на Велковата дупка до Шейтанкьой. Освен Теофилакт, младото момче трябваше да отиде да предупреди и братята Шибил и Шабан Али, и Кольо Майтапа. Кауците си бяха все тия. Всъщност Яне не знаеше дали другарите му ще са съгласни все още да бъдат хайдути.
Така, след като остави Сотир да свърши всичко това, Яне продължи нагоре към сърцето на Родопа, към Ахъчелебийско и към Петково - селото, в което ковач беше приятелят му Диньо Циганара.
Вървеше бавно и не бързаше. Когато мина покрай къщата, в която бяха прекарали цяла зима с Айше и Велко, в долния кат на която бяха закопани костите на турците, той се поспря и я погледа. Пред очите му се появиха картини от онова време, а сега то му се стори толкова отдавна минало.
Ill том “Хайдут
515
V глава “Козбунар
Въпреки късния сахат, продължи пътя си към ковашката хижа на Диньо Циганара. Диньо беше безкрайно щастлив да види отново приятеля си. Тук остана няколко дни. Оръжието, което бяха нарекли меч и което беше копие на персийските меджове, беше готово. То беше изковано от качествената стомана на стария ятаган на Кара Мустафа, който със сигурност беше великолепно оръжие, изковано от стар дамаски майстор. Така Яне държеше в ръцете си изключително качествено и ценно оръжие, изковано специално за него, от едноръкия му приятел. А Диньо беше вложил цялото си майсторство при изковаването му. Той го беше накатал хиляди пъти. Яне хвана ръкохватката на меча и той легна в ръката му. Това беше неговото оръжие и Яне веднага го усети.
- Докато правех ръкохватката, си спомнях твоята ръка - каза Диньо. - Представях си, че сме в ръкостискане. Така колкото пъти хванеш меча, толкова пъти той ще ти казва: “Здравей! Готов съм!”
Освен ръкохватката на меча, ефесът също беше изключително красив и ажурен. Той беше изкован и приличаше на тънки клонки и лис-тенца, които красяха и предпазваха ръката на държащия го. Острието беше най-красивото и ценно нещо в меча. Всъщност то беше и най-важно. То беше излъскано до блясък. Като го видя за пръв път, отблясъкът на слънцето в него го заслепи. Макар да беше лъскаво и изключително гладко, отдолу се виждаха слоевете на накатаната дамаска стомана. Приличаше на камък или скала, така изглеждаше отстрани, но това като че ли се намираше в дълбочина, скрито под лъскавината и гладкост-та на повърхността. Яне го пипна и помилва, а острието му се стори гладко, като стъкло. Все едно острието на меча беше залято с горещо стъкло, което го беше обвило. Яне го галеше и не можеше да спре.
Изведнъж, за да демонстрира качествата на острието, изковано от него, Диньо хвана оръжието за върха и силно го огъна. Яне се притесни да не би да го счупи или да остане така. Притесни се “стъкленото” острие да не би да се разчупи или поне горният слой. Когато го пусна обаче, с чист метален звук, острието се изправи и зае предишната си форма. Звукът беше толкова чист, че прозвуча като камбана.
През следващите дни, та чак до Гергьовден, Яне остана при Диньо. Двамата ковяха най-различни неща. Яне беше щастлив да помага на едноръкия си приятел. През свободното време той въртеше меча. Двамата се упражняваха със сопи, подобни на мечове, освен това се и бореха. Всеки път, когато развъртеше меча, Яне усещаше огромен прилив на сили. За да укрепи силата си, Яне понякога въртеше и ортомата.
Ден преди Гергьовден той тръгна към Велковата дупка. Когато пристигна там, за негова почуда, никой не го чакаше. Яне влезе в пещерата и щеше да ахне. Там, където преди имаше купчина със злато и всякак
Токораз Memo
516
Ятаган и Меч
ви скъпоценности, сега нямаше нищо. Яне застана точно там, където беше купчината със съкровища, и зарит в ситните камъни намери само един алтън. Един алтън, това беше останало от огромното съкровище, трупано от Велко войвода. Яне стисна златната пара между пръстите си и тя се огъна. Истински алтън, от чисто злато, а не като онези фалшивите, които бяха наводнили Империята и които се сечаха обикновено във Венеция. Истинските алтъни, сечени с лика и тугра* на падишаха струваха 120 акчета, а фалшивите, които също имаха злато, но много по-малко, можеше да смениш най-много за 90 акчета.
Един алтън, това беше цяло съкровище. Той още се чудеше как бяха оцелели през тази зима. Имаше дни, в които беше гладувал, за да могат децата да се хранят добре. Един алтън и то истински, с него можеше да купи 120 пресни самуна хляб и едно цяло малаче. Това беше една пета от муле и една десета от хубав кон, 10 големи делви с най-хубавото вино. С един алтън свободно можеш да стигнеш до Едирне, а с два - до Стамбул. Това са три чаши от красив, качествен китайски порцелан и то с чинийки, в които да се поставят, изрисувани в синя боя. Един алтън беше четвърт ятаган или една нощ с най-хубавите гювендии на Едирне или Истанбул. Това беше един алтън. Яне го стисна и го прибра в силяха си.