Двамата бяха без коне и така поеха направо през балкана, към равнината и Козбунар. Не минаха през Бачкьой и Станимака, защото така щяха да обиколят много и да се забавят. Двамата бързаха. Яне вече беше минавал по този път и сега той не му се стори особено променен.
След два дни двамата пътници наближиха селото, в което живееха двете деца и старата жена. Когато минаха покрай разклоните за Боляровия хан и Араповския манастир, той погледна и помисли, че за пореден път трябва да отложи да ги посети. Сега трябваше да бърза! Трябваше да разбере какво толкова спешно се беше случило в Козбунар. Когато свършеше, щеше да се върне в Арапово, да седне и да продиктува на Инокентий целия “Кесиджи китаб” и всичко, което е в главата му. Приятелят му щеше да го запише, а после и да го илюстрира е красивите си гравюри. Той помнеше с каква страст монахът рисуваше демони и чудовища от преизподняга. Как ли щеше да илюстрира първата и единствена книга писана за кесиджиите?
Когато наближиха съвсем селото на Шейтаните, Яне се сети, че всичко това можеше да е капан, затова изчакаха вечерта. При падането на мрака той, придружаван отдалеч от Сотир, се приближи към къщата. Изчака така притаен до стената. Мислеше да остане известно време така и отначало да подслуша, а после да се покатери и да огледа двора. Ако вътре имаше мъже или хора, които да го причакват, той щеше да чуе гласовете им. Това обаче не стана. Докато стоеше клекнал в основата на кирпичения дувар, дочу скимтене от другата страна. После чу лай и скимтене. Буря го беше надушила и сега се радваше. Той много добре познаваше как се радва кучката му и не можеше да сбърка с нищо друго звуците, които издава. Освен дебелия глас на Буря, скоро към него се присъедини и смешното тънко гласче на Ураган. Като слушаше тънкото гласче на кученцето, Яне не можеше да не се усмихне. Явно от съвсем малък Ураган беше надарен със смелост, подобна на тази на майка му и баща му, и от него щеше да излезе хубаво куче.
Яне беше разкрит. Скоро откъм къщата се дочу шум и гласът на Василка попита:
- Кой е там?
По всичко си личеше, че няма засада. Сега трябваше по най-бързия и тих начин да влязат вътре.
- Бабо, аз съм Яне!
III том “Хайдут”
519
V глава “Козбунар
- Яне, ти ли си? - последните думи, на старата жена, прозвучаха като въпрос, но по всичко си личеше, че тя го е познала. Той направи жест на Сотир да се приближи към него и двамата отидоха до вратата, за да влязат вътре. Вратата още не се беше отворила и Яне чуваше как жената мести дървените резета, когато дочу приглушено хлипане и плач. Василка плачеше. Дали все пак не беше попаднал в капан? Дали зад гърба на старата жена не стояха турци? Чу обаче скимтенето на Буря и смешното ръмжене на Ураган. Как щеше да си поиграе с малкото кученце. То сигурно съвсем скоро беше проходило и сега беше в онази възраст, в която прилича на играчка и е най-забавно.
Последното дървено резе падна и старата жена, с мокри от сълзите бузи, се хвърли на врата на войводата. Макар да беше мрак, Яне бутна старата жена, за да влязат в двора. Отначало нищо не разбираше от думите на Василка, но разбра, че нещо лошо се беше случило.
- Яне, Яне, затриха ги! В земята черна да потънат, дано! Затриха ги белите ми гълъбчета! Отидоха! Почерниха мъ!…
Жената продължаваше да нарежда, като за умряло.
- Какво е станало? Ха, седни!
Яне беше подхванал Василка и я придържаше изцяло, а жената, откакто го видя, съвсем беше премаляла. Докато я водеше към къщата, той направи знак на Сотир да залости вратата, а сам се скара на Буря, която ръмжеше приятеля му. Когато минаха покрай джама на момичетата, Яне се опита да успокои жената, поне да не събудят децата, но тя само още по-неудържимо заплака.
Мина доста време преди старата жена да се успокои и Яне да разбере какво се беше случило. Един ден двете момичета излезли да берат цветя, за да вият венци. Както бяха излезли, така и не се бяха прибрали. Хора видели турци да ги отвличат. Като чу това, Яне подскочи. Турци бяха отвлекли двете деца, за които се грижеше и които трябваше да брани! Не можеше да повярва на ушите си!
- Кои са били? Знае ли се кои са били?
- Били са няколко с коне!
Двамата мъже бяха изминали голямо разстояние, откакго бяха получили гълъба. Бяха се спуснали от планината, та чак до равнината. Сега обаче нямаше време за губене. И без това бяха доста закъснели. Какво да прави? Трябваше веднага да тръгне! Похитителите имаха коне и сигурно вече бяха далеч пред тях. Кой знае къде бяха отвели децата, пък и за какво ли им бяха! Та те бяха още деца и за харем не ставаха! И тогава Яне разбра. Най-вероятно беше това да е дело на Кара Мустафа. Това беше най-сигурният начин да си присвои землището на баща им. Щеше да грабне двете деца, да ги вкара в харема си, пък макар и малки, и пое-