Токораз Memo
520
Ятаган и Меч
ле да претендира съвсем законно за земята им и да твърди, че я е получил като зестра. Ако беше Кара Мустафа, едва ли би ги отвел в Станимака, защото, ако децата бяха там, веднага щеше да се разбере, а тъй като Козбунар беше наблизо, сигурно щеше да има хора, които да се застъпят за тях. Ако беше Кара Мустафа, той щеше да отведе децата към Истанбул. Яне трябваше да тръгне веднага натам. Трябваше да намери кон и да настигне бея, още преди да е влезнал в големия град, където можеше да загуби следите му. Как да постъпи, откъде да вземе коне? Трябваше и малко да починат. Освен това в себе си имаше само една пара.
Макар да му вреше отвътре, Яне седна на ниското трикрако столче и остана така за известно време. Още когато се беше върнал от Диарбекир, беше попитал Василка за китабите и картите на съкровищата на Вълчан. Тя му беше казала, че са скрити у нея. Сега той ги поиска. Доколкото си спомняше, там имаше описана една кесиджийска къща, построена в Истанбул, точно копие на кесиджийските къщи близнаци. Вече беше решил как ще стигне до Истанбул, а там, в подземията на къщата, щеше да търси алтъни или имане.
- Баба Василке, трябват ми плановете и китабите! Дай ми ги!
Жената ги поведе към двора. Беше ги заровила в делва. Сотир не знаеше какво става, но явно беше нещо лошо. Той изпълняваше всичко, което Яне му казваше. Синът на Манол не беше като баща си, да иска да изпъкне във всичко. Той беше много по-спокоен и кротък и можеше да му бъде много добър приятел. Двамата мъже започнаха да копаят. Земята беше кална и много тежка. Копаенето беше мъчително, в дупката се събираше вода, която разкапваше всичко. Най-накрая опряха в нещо. Сотир се зарадва, но Яне знаеше, че това е първото гърне. Обикновено в него се слагаше малко имане, за да може, ако някой го търси, да открие малкото и да помисли, че го е намерил, а така голямото имане да остане скрито отдолу. Яне помнеше тези хитрини, затова не се зарадва. Единствената му надежда беше, че в горната делвичка може да има алтъни или акчета. Може ли през цялото време в двора да е имало сребро или злато, а те да бяха гладували цяла зима? Оказа се, че Василка беше изровила акчетата още напролет, така че делвата беше празна. Сотир се разочарова, когато извади гърнето и видя, че е празно. Двамата продължиха да копаят. Надолу земята беше по-суха и копането беше малко по-леко. Когато стигнаха до истинската делва, и двамата вече бяха много уморени. Извадиха китабите. Още малко време и щеше да съмне. Яне беше решил как да се снабдят с коне. До зарана можеха малко да подремнат. Двамата легнаха в малките нарове на момичетата и заспаха. Яне не спа добре. Сънува земя, огромна мръсна черна ръка, която сграбчва децата и кръв, много кръв. Не спеше, а говореше насън. Той се беше
Ill том “Хайдут “
521
V глава “Козбунар
провалил. Велко му беше завещал да се грижи за имането, трупано от две поколения Шейтани и кауци, а той не беше успял да го опази. Едното от най-големите иманета го нямаше. Не знаеше какво става със съкровището в пещерата “Дяволската дупка”. Къщите на Шейтаните бяха запалени и разрушени и от тях бяха останали само руини, така че и там вече не можеше да се намери съкровище. Какво беше останало? Сега надеждата му беше в кесиджийската къща в Истанбул. Ако отидеше до “Дяволската дупка”, това щеше да означава да се върне. Макар да не беше много, все пак това щеше да го забави, а и беше опасно да преследва бандити с дисаги, пълни със злато. Затова Яне реши да вземе злато от истанбулската кесиджийска къща.
Старата жена ги събуди още в първи зори. Двамата станаха. Сотир изглеждаше малко омърлушен, защото не знаеше какво се случва. Яне обаче имаше план. Облече се. Закопча силяха си върху широкия си пояс. В него втъкна меча, изкован от Диньо Циганара. Превърза на лявата си китка ортомата, а картите и китабите на съкровищата втъкна в силяха. Бръкна в едно от малките деленийца на силяха и извади алтъна, за да провери дали е там. Сотир наблюдаваше всичко, което Яне правеше, и оставаше все по-изумен. Повечето от нещата, които войводата правеше, му бяха неясни. Той обаче искаше да бъде каук като баща си и много добре знаеше, че това може да стане само докато е около Яне. Той беше благодарен на приятеля си и сега беше готов да го последва, пък макар и към гибел. Скоро двамата мъже излязоха от къщата. Те се сбогуваха с плачещата жена, която като че ли още повече се беше смалила. Яне знаеше, че мъката убива, затова успокои Василка и я закле да го чака. Преди да тръгне помисли дали да вземе Буря. Ураган беше все още малък и имаше нужда от майка си, но пък той имаше нужда от куче. Никой, по-добре от Буря, не можеше да проследи следата, оставена от похитителите. Така Яне реши да вземе със себе си любимото си куче. Той върза синджир на Буря и я поведе. Тя като че ли предчувстваше какво става и го следваше с наведена глава. Иззад оградата се чу тънкият гласец на Ураган. Кутрето също усещаше, че го отделят от майка му и я викаше. Сърцето на Яне се късаше, но животът на момичетата беше по-скъп от това, което ставаше между Буря и Ураган. Той знаеше, че оставя Василка на произвола на съдбата. Тя нямаше никакви пари, а и кученцето сигурно щеше скоро да умре, оставено без майка си. Беше немислимо да вземат Ураган със себе си, защото щеше много да ги бави, а и да ги издава.