Тримата скоро излязоха на пътя, който пресичаше Козбунар. Той свързваше Станимака с Цариградския път и макар да не беше толкова кратък, както този, който преминаваше покрай Боляровия хан, все пак беше оживен. При всяка възможност Буря се обръщаше назад и тъжно
Токораз Memo
522
Ятаган и Меч
поглеждаше към Козбунар, откъдето я зовеше Ураган. Яне подканяше кучката да последва следата на двете момичета, но отначало тя беше толкова тъжна, че не го разбираше. Тримата се отбиха от пътя и легнаха отстрани, скрити от свежата буйна трева. Това, което Яне беше ре-шил, граничеше с безумие, но ситуацията беше такава, че не търпеше нормални действия. Разбира се, ако имаше злато, например двадесет алтъна, той би купил два коня, с които да могат за стигнат до Истанбул, но нямаше. Нямаше и време да отидат до “Дяволската дупка”.
Тримата бяха легнали и наблюдаваха пътя, а слънцето ги напече и затопли гърбовете им. Тъй като не беше спал добре и беше много уморен, сег а очите му започнаха да се затварят. От лявата си страна чувстваше Сотир, а отдясно беше легнала Буря. Беше му толкова спокойно. Ех, ако сега момичетата си бяха тук и нищо не се беше случило, той щеше да легне и да поспи! Щеше да спи цяла седмица! Очите му се затвориха. Те бяха топли и копнееха за тъмнина. Въпреки че лежеше със затворени очи, Яне не спеше. Дали съкровището в “Дяволската дупка” си беше все още там? Дали и него някой не го беше отнесъл? Дали крадците на имането не бяха Кая и Кара Мустафа, които се стремяха към него? Яне продължи да мисли…
… “Дяволската дупка”, ето защо се казваше така тази пещера. Още преди той беше чувал за нея. Всички селяни смятаха, че е наречена така, защото е тясна, топла и винаги тъмна. Вътре никога слънце не огрява, както в гъза на Дявола. Понякога, когато жените кълняха, а мъжете се заплашваха взаимно, те се изпращаха в “Гъза на Дявола”. Чака сега Яне разбра, че пещерата не е кръстена нито на Дяволското пръскало, нито на Дяволския задник, а със сигурност на Шейтаните. Всъщност тя означаваше “Пещерата на Шейтана”, защото в нея Вълчан беше започнал да крие съкровището си. До “Дяволската дупка” се намираше водопад, който се наричаше “Дяволското пръскало”. Каква беше връзката между водопада и пещерата? Имаше ли някаква връзка между имената на двете?
Докато си мислеше това, изведнъж чу тропот. По пътя се движеше някой. Яне отвори очи и ги видя. Те бяха няколко човека. Идваха от дълъг път. Сигурно бяха ходили до Едирне или до Истанбул, а може би се връщаха от поклонничество в Светите земи и затова бяха толкова уморени. Макар да беше сутрин, всички бяха навели глави и ходеха така, все едно спяха. Каруцата беше пълна с багаж, а мъжете ходеха до нея. В каруцата бяха впрегнати два коня, които влачеха тежкия багаж. Бяха българи. Когато приближиха, Яне се убеди, че се връщат от хаджилък. Дългото пътуване от Йерусалим до тук се беше отпечатало по лицата на поклонниците. Въпреки че сигурно вече всички бяха станали хаджии, те въобще не изглеждаха щастливи. Какво ли им се беше наложило да
Ill том “Хайдут “
523
V глава “Козбупар
видят по дългия път до там и обратно? Дори да не бяха получили духовно посвещение, поне бяха видели много свят и народи и се бяха сблъскали с добрите и лошите страни на хората. Дори само това беше спомогнало да се променят и да станат по-мъдри. Въпреки това те не знаеха още какво ги чака. Яне изпита съжаление към тях. Бяха изминали толкова пъг, а най-лошото нещо щеше да им се случи на прага на дома. Те бяха тръгнали напети, облечени с новите си дрехи, а щяха да се върнат боси. Яне се поколеба само за миг дали да преведе плана си в изпълнение. После обаче реши. Неговият живот и това, което му се случваше, беше много по-важно от поклонничеството на тези хора. От това, което щеше да направи, зависеше дали момичетата щяха да живеят, или не. От това щеше да зависи дали той ще изпълни и продължи мисията, която Вълчан и Велко му бяха завещали, или целият му живот щеше да се провали. От това зависеше дори това, дали някой ден ще има България. Кое беше по-важно?