Без повече да мисли Яне изскочи на пътя. В дясната си ръка държеше извадения меч. “Стъкленото” блестящо острие хвърляше отблясъци върху хората. На лявата си ръка той беше закачил ортомата.
- Бързо, конете! Бързо!
Буря го последва на мига. Сотир беше изостанал. Той нс знаеше какво става и какъв е планът на Яне. Приятелят му може би беше задрямал, докато бяха лежали на затоплената земя. Бившият войвода не му беше казал нищо, защото знаеше, че праведният християнин Сотир ще откаже да го последва и ще се опита да го спре. Така Яне го беше поставил пред свършен факт. Сега той му викаше да разпрегне двата коня. Сотир беше стъписан и мина време преди да направи това, което Яне искаше. Докато приятелят му разпрягаше конете, с меча Яне заплашваше мъжете, които сигурно не бяха чак толкова безобидни. Буря ръмжеше и показваше зъбите си на стъписаните поклонници. Не можеше хората да са пресекли половината свят и да нямат оръжие, затова той трябваше да бъде нащрек. Може би кучето ги стъписа повече от нападателите. Сотир разпрегна конете, които също като стопаните си изглеждаха уморени. Главите им бяха клюмнали. Личеше си, че освен че са уморени, това са товарни коне, които цял живот са били впрягани и са теглили хомота, но никога не са яздени. С такива коне едва ли щяха да стигнат арабските атове на похитителите. Тези коне бяха бавни и немощни. Ако похитителите са били хора на Кара Мустафа, те щяха да яздят много добри коне. Яне разбра всичко това, но нямаше избор. Сега трябваше да бързат. Всяко забавяне можеше да направи така, че хората да се осъзнаят и да излязат от вцепенението, в което бяха изпаднали. Можеше по пътя да се зададат и други хора и тогава всичко щеше да стане много слож
Токораз Memo
524
Ятаган и Меч
но. Сотир водеше юздите на двата коня и се чудеше какво да ги прави. Той все още не можеше да повярва, че участва в това, което се случваше. Винаги беше искал да стане каук, но не и да бъде хайдук и да напада невинни хора, като ги обира. Сотир беше тих и спокоен човек, добър и милозлив, той и на мравката път сторваше, и сега се чувстваше много зле, като отказваше да приеме това, което правеше. Яне видя конете, които Сотир водеше към него. Те нямаха седла, а той знаеше колко мъчително ще е пътуването до Едирне и Истанбул, ако трябва да яздят конете на голо. Затова отиде до каруцата, взе две черджета, сгъна ги и ги постави върху гърбовете на конете. После яхна единия от тях и препусна в посоката, от която се бяха задали поклонниците. Мина доста време преди да дочуе копитата на коня на приятеля си. Сотир го беше последвал. Яне беше сигурен, че приятелят му иска да говори с него и че ще е много ядосан. Сега обаче нямаше време за това. Сега трябваше да бързат. Похитителите бяха някъде пред тях и те трябваше да ги настигнат преди да влязат в Истанбул. Конете не бяха техни, затова Яне беше решен да ги язди и пришпорва до смърт, но да настигне похитителите. Буря тичаше отпред и като че ли им показваше пътя. Яне не знаеше дали кучето ги води по следа. На няколко пъти гой й подвикваше имената на двете момичета, но не беше сигурен дали тя го разбира.
Яздеха бързо, като обезумели. Не спираха пред нищо, ниго се забавяха. Яне спеше направо върху гърба на коня. Пяна изби по муцуните на конете. Буря изостана. Сотир се чувстваше зле, защото язденето така, без седла, много друсаше и беше мъчително. Не спираха пред нищо и само на едно-две места, за да пийнат вода конете и Буря. Яне се страхуваше да не би животните да умрат от жажда и изтощение и само това го възпираше. Не допусна Сотир да му каже нищо. Не искаше да спори с приятеля си, нито да му обяснява.
Двамата яздеха през целия ден. Не спряха и през нощта. Трябваше да бързат. Похитителите имаха два-три дни преднина. Единственото, което направи, беше да намалят скоростта, защото животните изнемогваха. На обяд на другия ден стигнаха разклона за Пашакьой и в този момент в главата му се мярна налудничавата мисъл. Бимбелови щяха да му помогнат! Само те можеха да му помогнат. За учудване на Сотир, Яне кривна от пътя за Едирне и тръгна в друга посока. Той се опита да предупреди войводата, но не успя да го достигне. Буря започна да вие, за да покаже, че се отклоняват от следата. Чак сега Яне се убеди, че Буря ги беше водила по следата на момичетата. Скоро двамата мъже и кучето навлязоха в някакво село. Яне уверено водеше коня към мегдана. Той много добре си спомняше цялото село и къщата на Вълко Бимбела.